Постинг
08.06.2020 03:23 -
Нечистите - 25.1
– Отвори очи, шейа. – познат, настойчив глас едва успя да надвика воя на бурята. – Погледни ме.
Елизабет вдигна глава и надникна над дюшека, боейки се да не би да й се е причуло. Когато видя силуетa на Франк, почти напълно прозрачен и блед, я заля облекчение, от което поне малко от топлината се завърна в тялото й.
– Франк! Затворена съм тук! Не знам как да изляза и бурята…
– Успокой се, шейа. – прекъсна я Франк.
– Да се успокоя?! – повтори сприхаво и се скри стреснато зад дюшека, когато нещо прелетя и се разби в стената. – Защо не кажеш на проклетата буря да се успокои, а?! Да видим дали с нея ще проработи!
– Ти си по-силна от бурята, шейа. – отговори й съвсем убедено: – И си по-опасна от нея. Някаква мижава бариера не може да те спре. Затова се успокой и я разруши.
Думите му щяха да й се сторят мили, ако не й идваше да го фрасне. Добре, че се появи да й каже, че трябва да я разруши! Тя сама никога нямаше да се сети!
Лизи изсумтя, но въпреки това си наложи да го послуша, като си пое дълбоко дъх и го издиша бавно. Беше доста далеч от чувството за покой, който се мъчеше да постигне, когато се учеше на нови техники в магията, но това трябваше да е достатъчно.
– Как? – попита го.
– Бариерата има слабо място. – каза и се премести от другата страна на вратата, посочвайки с пръст на около две крачки от земята: – Виждаш ли как е изтъняла? Трябва да удряш с атмата си тук, докато не я пробиеш.
Елизабет се вгледа, като дори присви очи, за да се опита да види по-ясно, но си нямаше и представа за какво изтъняване й говори Франк. Маранята й изглеждаше напълно еднаква и еднородна навсякъде, но ако той й казваше, че слабото място е точно там, значи беше там. Пък и не й трябваше да вижда, за да удари.
Протегна атмата си към бариерата. Дори не я беше докоснала, когато у нея се зароди усещане да се отдръпне и да си стои на страна. Лизи го игнорира и продължи напред.
– Тук ли? – попита, разчитайки, че Силуетът ще види магията й.
– Точно там. – потвърди й: – Удари силно, шейа, колкото можеш по-силно.
Елизабет си пое дъх, концентрира се върху бариерата и отприщи магията си.
Пред погледа й всичко побеля. В първия миг си помисли, че е успяла, но после дойде болката. Гореше. Гореше! Цялата гореше! Ушите й пищяха от пронизителен звук, който заглушаваше дори бурята. Трябваше й време да осъзнае, че това е собственият й писък, но въпреки това не можа да го спре. Имаше чувството, че ако замълчи, ще отнеме единственият отдушник за огъня и той ще я изгори отвътре.
– Ще се справиш, шейа! – гласът успя да надвика писъка й: – По-силна си от това!
По-силна. Беше по-силна. Той я направи такава. Той й показа, че болката не е най-страшното. Че има други, много по-разрушителни и опасни неща. Това беше само болка. Нищо повече. И най-хубавото? Краят й зависеше само и единствено от нея. Само трябваше да счупи бариерата.
Елизабет стисна зъби и отвори очи. Бариерата на Калахан пламтеше като гърлото на ранен дракон, който се готви да бълва огън. Беше толкова ярко и наситено, че момичето вече можеше да види слабото място, което грееше с по-мътна светлина. От него като зараза се разрастваше тъмна пукнатина. Пукнатина, причинена от полупрозрачно свредло от най-красивата сребърна светлина, в която припукваха сини и бели искри.
Лизи не осъзнаваше какво е това, докато кръвта й не се уви около него, изгаряйки, щом докосне бариерата.
Атмата й. Това беше собствената й атма.
– Справяш се добре, шейа.
Елизабет не беше толкова сигурна. Макар да виждаше магията си, не можеше вече да почувства потока й. Сякаш досега с бариерата беше прогорил нещо важно в нея и тя не знаеше дали ще се върне отново. Мислите й също започваха да текат по-бавно, а пред погледа й затанцуваха бели и черни петна, които не бяха част нито от бариерата, нито от атмата й.
– Май ще те разочаровам, Франк. – чу се да му казва от много далеч.
Главата й се беше напълнила с памук, а крайниците й бяха изстинали и изтръпнали. Щеше да загуби съзнание всеки момент. Щеше да си остане тук.
– Ще останеш ли с мен? – попита. Или поне си мислеше, че е попитала.
Повече от всичко друго искаше да се отпусне на стената и да се остави да потъне в меката тъмнина, която я призоваваше, но отказваше просто да се предаде. Тръсна глава. Бръкна дълбоко в себе си, по-дълбоко, отколкото някога бе достигала и се опита да изтегли още магия, която да хвърли по бариерата. Нямаше представа дали е успяла, докато заклинанието на страшника не засия дори по-ярко, карайки я да вдигне трепереща ръка, за да предпази очите си.
И тогава, все едно никога не го беше имало, съпротивлението, заедно със светлината, изчезна. Вратата се откъсна от пантите си и отлетя в коридора, преди Лизи да е успяла да прекъсне потока на магията. Миг по-късно русата глава на Чарли надникна в стаята. Погледът му за миг обходи цялата разруха и безплътните очертания на Франк, преди да се спре върху нея.
– Липсвах ли ти? – ухили се мошеника насреща й.
– Спри да се мотаеш. – изръмжа му Франк някъде зад нея.
Гласовете и на двамата идваха сякаш от върха на висока планина, а тя бе някъде долу, долу, все по-ниско…
– Изглеждаш, сякаш имаш нужда да поспиш малко, Лизи. – Чарли някак беше дошъл до нея и дори внимателно я прихващаше. – Какво ще кажеш да ти намерим по-приятно място за това?
– Добре. – отвърна отнесено тя.
Двамата тръгнаха към вратата, като по-скоро Флетчър я носеше, отколкото тя вървеше. Беше се вкопчила колкото в него, толкова и в топлината му, която връщаше някаква сетивност в крайниците й. Преди да прекрачат прага обаче, Лизи се обърна назад. Франк беше останал на мястото си насред хаоса – почти нереално привидение, което я следеше с остър поглед.
Момичето облиза устни. Ако не беше толкова… изтръпнала, сигурно никога нямаше да си помисли да изрече следващите думи, но сега го попита:
– Може ли да дойдеш с мен?
– Мога. – отговори й Франк и силуета му сякаш съвсем се разтопи във въздуха.
– Предполагам, че трябва да изчакаме малко. – каза замислено Чарли, докато продължаваше бавно да я води към стълбите.
Тъкмо ги стигнаха, когато пред тях изскочи малък, пясъчно жълт джирд, спря и застана на задните си крака, мърдайки с носле и повдигайки леко лапичка, като за поздрав
– Ето го и него. Не се плаши, Лизи. – каза й мошеникът.
Тя премига тъпо насреща му. Това явно беше достатъчно позволение, защото в следващия момент гризачът подскочи и започна да се катери по крачола й. Момичето потръпна от погнуса, но някак си успя да не изтръска крак, за да го махне от себе си.
– Сигурен ли си, че това е той? – погледна към Чарли, когато джирдът се скри в джоба на туниката й. – Не е някаква случайна мишка, нали?
– Джирд. И освен ако не е някой много възпитан и джентълмен джирд, каквито те уверявам, че до сега не съм срещал, трябва да е той. – обясни и погледна към стълбите пред тях: – Има ли още нещо, което искаш да вземем от тук?
Тя поклати глава. Носеше всичко, което ставаше за носене, включително абсурдната за Хайрани шапка. Пък и дори и да искаше да вземе нещо, желанието й да не се връща в стаята беше по-голямо от желанието й за каквото и да е.
– Нещо се срути. Някой пострада ли? – попита го, когато продължиха към кръчмата долу. Въпреки че Чарли я държеше здраво, той все още не беше оздравял напълно, така че тя стискаше парапета.
– До колкото знам – не. Всички от хана са долу в кръчмата на сигурно. Няма за какво да се тревожиш.
Чарли не се шегуваше. Всички гости на странноприемницата – такива, които бяха наели стаи и онези, които идваха за закуска, сега се бяха наредили по ниските маси. Някои си приказваха в приглушен, уплашен шепот, други пиеха хе’ер, но цялата кръчма се задушаваше от напрежението. Около тях всичко плуваше в мръсна вода, в която като разноцветни рибки се подаваха подгизналите възглавнички за сядане. Аша и Насифа стояха в ъгъла с мрачни изражения, поглеждайки боязливо към входната врата всеки път, щом вятърът започнеше да блъска и свири през цепнатините.
Флетчър я отведе до едно по-празно местенце и я остави да приседне на масичката. Лизи докосна джоба си, за да се увери, че джирда не е паднал и не се е удавил.
– Каква е тази буря? – промърмори Лизи. – Не е… нормална.
– Може и така да се каже. – мошеника застана пред нея и я изгледа преценяващо, сякаш чудейки се дали сега да й обясни. В крайна сметка явно реши, че момента е достатъчно подходящ, защото продължи да говори: – Нали знаеш, че някога Лунаратът е бил осеян с джунгли, дървета и реки? Само че се появили магьосниците, контролиращи климата и се случило това, което виждаш в момента. Огромна пустиня с градове тук и там, а магьосниците определят кога, къде и колко да вали. Намерили са начин как да се чувстват силни и важни, но от време на време природата им тегли една, хваща я цялата тая магия, с която те държат дъждовете под контрол, и става такава буря. – гръмотевица изтрещя над главите им и за няколко секунди никой не можеше да чуе нищо. Щом отмина, мошеникът продължи най-спокойно: – Не е задължително да е буря, може да е торнадо, земетресение или големи вълни, идващи от морето и заливайки почти целия град. Сега като се замисля, бурята не е чак толкова лош вариант, защото за известно време всички в горните квартали ще имат достатъчно вода. А и тази всъщност е от слабичките бури.
Елизабет зяпна.
– Това навън е “слабичко”? Шегуваш ли се?
– Напълно съм сериозен. Тази тук дори няма да срути цяла сграда, а и виж – водата е до под коленете. Можеше да е много по-лошо. Помня една, която отвя целият втори етаж на една къща, а и беше придружена с ужасни земетресения.
Лизи продължаваше просто да го гледа. Магически бури? Земетресения? Потопи? По-лоши неща? Макар да виждаше как нещо такова може да се случи, пак й се искаше някой да я беше предупредил. Хората навън бяха реагирали мигновено, още преди момичето да осъзнае, че нещо става.
– Колко често се случват тези бури?
– Веднъж на няколко месеца. Винаги е различно и никой не може да ги предскаже. – виждайки изражението й, побърза да добави: – Спокойно, Лин, хората тук са вече много добри в оцеляването им. Няма за какво да се тревожиш.
Момичето не се съмняваше в уменията на хората да оцелеят, а в своите собствени. Даже, колкото и да не й се искаше да го признае, бариерата на Калахан днес може би й спаси живота.
– Този вятър…. – започна. Прехапа устна, чудейки се как да обясни, без да прозвучи като пълна откачалка.
– Говореше ли ти? – усмихна й се леко Чарли.
Лизи го погледна изненадано. Приведе се по-напред и попита:
– И ти ли го чу?
– Да. – потвърди й и също обясни малко по-тихо: – Всички с атма в кръвта си я чуват да ги зове. Заради атмата в самата буря и колкото си по-чувствителен към нея, толкова по-силен е гласът на бурята. – Чарли й се усмихна и на свой ред я попита: – Сега чуваш ли я?
Елизабет не искаше отново да бъде примамена да излезе отвън, но предполагаше, че Флетчър ще я спре, ако се опита. Прибра косата зад ухото си и наклони глава на една страна, заслушвайки се в свистенето на вятъра. Пак й звучеше призрачно и караше косъмчетата по тила й да настръхват, но този път бе повече заради силата му, отколкото защото усещаше някакво желание да се разхожда навън.
– Не. – поклати глава накрая. – Не чувам нищо.
– Щях да се изненадам, ако чуваше. – Чарли се усмихна насреща й: – Изразходвала си почти всичката си атма. Сигурно се усещаш някак изтръпнала и преуморена, затова и не чуваш бурята. Но, спокойно, Лин, след като си починеш хубаво, нещата ще се оправят и ще си като нова: – намигна й насреща, преди някак преценяващо да я измери с поглед: – Въпреки че трябва да ти призная, че бариерата около стаята ти доста ме изненада. Отдавна не бях виждал нещо толкова варварски направено. – Чарли театрално потръпна, сякаш пред погледа му застана трол или грозна дънна риба: – А и беше силна. Сякаш искаше да задържи цяла глутница мори вътре. – при това пак се ухили, пресегна се и разроши леко косата й. – Само че е трябвало да я направи дори по-силна, ако е искал да задържи теб. Още малко да се бях забавил и нямаше да има какво друго да правя, освен да ти помогна да слезеш до долу.
– Ти си я премахнал? – попита го. Това поне обясняваше защо бариерата беше изчезнала. Въпреки думите на Чарли, Лизи знаеше, че не е някой велик магьосник. – Благодаря ти.
– Няма за какво, Лин. Както ти казах, аз само я дотроших. Но ако планираш в бъдеще да седиш под още бариери, може би ще искаш да те научим на някой по-изтънчен начин за пробиването им.
– Ще бъде желателно. – усмихна се криво Лизи. – Още щом се махна от тук.
Погледът на Чарли светна все едно му бе предложила решението на всичките му проблеми, плюс едно малко състояние, с което да живее охолно до края дните си. В следващия момент мъжа се пресегна и я хвана за рамената, усмихвайки се широко насреща й:
– А това ще стане веднага, след като времето го позволи. – още не беше се доизказал и джирдът в джоба й се размърда, подавайки глава навън: – Виждам, че още някой е съгласен с плана.
Сигурно беше съглсен. Франк, заедно с останалите, се опитваше да я убеди да си тръгне още от самото начало. Всички бяха видели как ще свърши историята – само тя упорито настояваше, че нещата ще се променят. Дори сега не й се щеше да признае, че се е провалила. Че ако не е успяла да убеди Калахан, с когото живееха заедно, че не е някакво изчадие, нямаше да има никакъв шанс с останалите страшници. И все пак трябваше да замине за Фриниа, при тях. Това беше планът. Мястото й беше там, където можеше да направи нещо срещу демоните, а не в Хайрани все пак. Така щеше да е най-добре за всички. Нали?
Когато говореше със Сам снощи, беше убедена в това. Вярно, също така бе обидена и наранена и искаше… И тя не знаеше. И тя да го нарани, като му каже, че си тръгва? Беше глупаво и детинско, а след случилото се днес… Какво, в името на Боговете, щеше да прави в Ордена Акантус? Дали страшниците щяха да я държат заключена в стая-клетка, докато не им потрябва за мисия? Наистина ли искаше да живее така – под контролът на много и най-различни Финиановци, които никога нямаше да са доволни от нея, каквото и да стореше?
Но каква беше алтернативата?
Въздъхна. Не й се мислеше над това точно в момента. Може би някой път, когато не се чувстваше като изцеден лимон и не се опитваше да осмисли истината за мъжът, когото… Нямаше да довърши тази мисъл.
– Трябва да се преместя някъде. – каза на Чарли. Подпря лакът на коляното си и го изгледа, преди невинно да попита: – Мислиш ли, че Сам ще ми даде да остана в някое от скривалищата му?
– Някое от скривалищата му?
– Мхм. Онези, които вероятно ти трябват, ако работиш в Кантората.
– Така ли? – попита внимателно, но тогава изцвърчаване от джоба й го накара да погледне надолу, след което да въздъхне и да каже: – Да, хубаво е да имаш няколко такива. Удобни са. Харесала ли си си някое?
Елизабет му се намръщи. Все едно искаше да си приказва за апартаменти в момента.
– Защо не ми каза, че Сам е… – огледа се наоколо. Никой не обръщаше внимание на разговора им, но въпреки това тя сниши глас: – Че сте колеги?
– Ами… това не е нещо, с което се хвалиш на хората… А и не искахме да те изплашим, такива работи. – и я погледна с надежда: – Нали разбираш?
– Не.
– Сигурна ли си?
Елизабет скръсти ръце на гърдите си.
– Напълно.
Чарли отново въздъхна нещастно, след което обаче явно реши, че няма да се размине без обяснение, защото погледа му стана някак сериозен, преди да заговори:
– Първоначално не искахме да те изплашим, а после стана ясно колко си против този вид работа… Ти си съвсем чиста, Лизи, а Сам се страхуваше, че ако ти каже – ще избягаш. Пък и на него му харесва да работи и като коняр. Наистина!
Чиста? Въобще не беше чиста.
– Онзи, който те подреди така? – посочи го. – Вече няма да бъде проблем. Никога. Сам се погрижи за това. – сините очи на Чарли се превърнаха в късчета лед, а устните му образуваха мрачна права линия. Явно не оценяваше услугата на приятеля си. – И да ти кажа ли какво? Нямам проблем с това. Имам проблем с лъжите.
Чарли не й отговори. Тя не го и очакваше. Искаше единствено да му даде да разбере, че определено не й е допаднало да е единствената, която не е наясно с всички факти. Те първи бяха започнали да се държат като нейни приятели, така че сами си бяха виновни, че сега тя очакваше това от тях.
Елизабет вдигна глава и надникна над дюшека, боейки се да не би да й се е причуло. Когато видя силуетa на Франк, почти напълно прозрачен и блед, я заля облекчение, от което поне малко от топлината се завърна в тялото й.
– Франк! Затворена съм тук! Не знам как да изляза и бурята…
– Успокой се, шейа. – прекъсна я Франк.
– Да се успокоя?! – повтори сприхаво и се скри стреснато зад дюшека, когато нещо прелетя и се разби в стената. – Защо не кажеш на проклетата буря да се успокои, а?! Да видим дали с нея ще проработи!
– Ти си по-силна от бурята, шейа. – отговори й съвсем убедено: – И си по-опасна от нея. Някаква мижава бариера не може да те спре. Затова се успокой и я разруши.
Думите му щяха да й се сторят мили, ако не й идваше да го фрасне. Добре, че се появи да й каже, че трябва да я разруши! Тя сама никога нямаше да се сети!
Лизи изсумтя, но въпреки това си наложи да го послуша, като си пое дълбоко дъх и го издиша бавно. Беше доста далеч от чувството за покой, който се мъчеше да постигне, когато се учеше на нови техники в магията, но това трябваше да е достатъчно.
– Как? – попита го.
– Бариерата има слабо място. – каза и се премести от другата страна на вратата, посочвайки с пръст на около две крачки от земята: – Виждаш ли как е изтъняла? Трябва да удряш с атмата си тук, докато не я пробиеш.
Елизабет се вгледа, като дори присви очи, за да се опита да види по-ясно, но си нямаше и представа за какво изтъняване й говори Франк. Маранята й изглеждаше напълно еднаква и еднородна навсякъде, но ако той й казваше, че слабото място е точно там, значи беше там. Пък и не й трябваше да вижда, за да удари.
Протегна атмата си към бариерата. Дори не я беше докоснала, когато у нея се зароди усещане да се отдръпне и да си стои на страна. Лизи го игнорира и продължи напред.
– Тук ли? – попита, разчитайки, че Силуетът ще види магията й.
– Точно там. – потвърди й: – Удари силно, шейа, колкото можеш по-силно.
Елизабет си пое дъх, концентрира се върху бариерата и отприщи магията си.
Пред погледа й всичко побеля. В първия миг си помисли, че е успяла, но после дойде болката. Гореше. Гореше! Цялата гореше! Ушите й пищяха от пронизителен звук, който заглушаваше дори бурята. Трябваше й време да осъзнае, че това е собственият й писък, но въпреки това не можа да го спре. Имаше чувството, че ако замълчи, ще отнеме единственият отдушник за огъня и той ще я изгори отвътре.
– Ще се справиш, шейа! – гласът успя да надвика писъка й: – По-силна си от това!
По-силна. Беше по-силна. Той я направи такава. Той й показа, че болката не е най-страшното. Че има други, много по-разрушителни и опасни неща. Това беше само болка. Нищо повече. И най-хубавото? Краят й зависеше само и единствено от нея. Само трябваше да счупи бариерата.
Елизабет стисна зъби и отвори очи. Бариерата на Калахан пламтеше като гърлото на ранен дракон, който се готви да бълва огън. Беше толкова ярко и наситено, че момичето вече можеше да види слабото място, което грееше с по-мътна светлина. От него като зараза се разрастваше тъмна пукнатина. Пукнатина, причинена от полупрозрачно свредло от най-красивата сребърна светлина, в която припукваха сини и бели искри.
Лизи не осъзнаваше какво е това, докато кръвта й не се уви около него, изгаряйки, щом докосне бариерата.
Атмата й. Това беше собствената й атма.
– Справяш се добре, шейа.
Елизабет не беше толкова сигурна. Макар да виждаше магията си, не можеше вече да почувства потока й. Сякаш досега с бариерата беше прогорил нещо важно в нея и тя не знаеше дали ще се върне отново. Мислите й също започваха да текат по-бавно, а пред погледа й затанцуваха бели и черни петна, които не бяха част нито от бариерата, нито от атмата й.
– Май ще те разочаровам, Франк. – чу се да му казва от много далеч.
Главата й се беше напълнила с памук, а крайниците й бяха изстинали и изтръпнали. Щеше да загуби съзнание всеки момент. Щеше да си остане тук.
– Ще останеш ли с мен? – попита. Или поне си мислеше, че е попитала.
Повече от всичко друго искаше да се отпусне на стената и да се остави да потъне в меката тъмнина, която я призоваваше, но отказваше просто да се предаде. Тръсна глава. Бръкна дълбоко в себе си, по-дълбоко, отколкото някога бе достигала и се опита да изтегли още магия, която да хвърли по бариерата. Нямаше представа дали е успяла, докато заклинанието на страшника не засия дори по-ярко, карайки я да вдигне трепереща ръка, за да предпази очите си.
И тогава, все едно никога не го беше имало, съпротивлението, заедно със светлината, изчезна. Вратата се откъсна от пантите си и отлетя в коридора, преди Лизи да е успяла да прекъсне потока на магията. Миг по-късно русата глава на Чарли надникна в стаята. Погледът му за миг обходи цялата разруха и безплътните очертания на Франк, преди да се спре върху нея.
– Липсвах ли ти? – ухили се мошеника насреща й.
– Спри да се мотаеш. – изръмжа му Франк някъде зад нея.
Гласовете и на двамата идваха сякаш от върха на висока планина, а тя бе някъде долу, долу, все по-ниско…
– Изглеждаш, сякаш имаш нужда да поспиш малко, Лизи. – Чарли някак беше дошъл до нея и дори внимателно я прихващаше. – Какво ще кажеш да ти намерим по-приятно място за това?
– Добре. – отвърна отнесено тя.
Двамата тръгнаха към вратата, като по-скоро Флетчър я носеше, отколкото тя вървеше. Беше се вкопчила колкото в него, толкова и в топлината му, която връщаше някаква сетивност в крайниците й. Преди да прекрачат прага обаче, Лизи се обърна назад. Франк беше останал на мястото си насред хаоса – почти нереално привидение, което я следеше с остър поглед.
Момичето облиза устни. Ако не беше толкова… изтръпнала, сигурно никога нямаше да си помисли да изрече следващите думи, но сега го попита:
– Може ли да дойдеш с мен?
– Мога. – отговори й Франк и силуета му сякаш съвсем се разтопи във въздуха.
– Предполагам, че трябва да изчакаме малко. – каза замислено Чарли, докато продължаваше бавно да я води към стълбите.
Тъкмо ги стигнаха, когато пред тях изскочи малък, пясъчно жълт джирд, спря и застана на задните си крака, мърдайки с носле и повдигайки леко лапичка, като за поздрав
– Ето го и него. Не се плаши, Лизи. – каза й мошеникът.
Тя премига тъпо насреща му. Това явно беше достатъчно позволение, защото в следващия момент гризачът подскочи и започна да се катери по крачола й. Момичето потръпна от погнуса, но някак си успя да не изтръска крак, за да го махне от себе си.
– Сигурен ли си, че това е той? – погледна към Чарли, когато джирдът се скри в джоба на туниката й. – Не е някаква случайна мишка, нали?
– Джирд. И освен ако не е някой много възпитан и джентълмен джирд, каквито те уверявам, че до сега не съм срещал, трябва да е той. – обясни и погледна към стълбите пред тях: – Има ли още нещо, което искаш да вземем от тук?
Тя поклати глава. Носеше всичко, което ставаше за носене, включително абсурдната за Хайрани шапка. Пък и дори и да искаше да вземе нещо, желанието й да не се връща в стаята беше по-голямо от желанието й за каквото и да е.
– Нещо се срути. Някой пострада ли? – попита го, когато продължиха към кръчмата долу. Въпреки че Чарли я държеше здраво, той все още не беше оздравял напълно, така че тя стискаше парапета.
– До колкото знам – не. Всички от хана са долу в кръчмата на сигурно. Няма за какво да се тревожиш.
Чарли не се шегуваше. Всички гости на странноприемницата – такива, които бяха наели стаи и онези, които идваха за закуска, сега се бяха наредили по ниските маси. Някои си приказваха в приглушен, уплашен шепот, други пиеха хе’ер, но цялата кръчма се задушаваше от напрежението. Около тях всичко плуваше в мръсна вода, в която като разноцветни рибки се подаваха подгизналите възглавнички за сядане. Аша и Насифа стояха в ъгъла с мрачни изражения, поглеждайки боязливо към входната врата всеки път, щом вятърът започнеше да блъска и свири през цепнатините.
Флетчър я отведе до едно по-празно местенце и я остави да приседне на масичката. Лизи докосна джоба си, за да се увери, че джирда не е паднал и не се е удавил.
– Каква е тази буря? – промърмори Лизи. – Не е… нормална.
– Може и така да се каже. – мошеника застана пред нея и я изгледа преценяващо, сякаш чудейки се дали сега да й обясни. В крайна сметка явно реши, че момента е достатъчно подходящ, защото продължи да говори: – Нали знаеш, че някога Лунаратът е бил осеян с джунгли, дървета и реки? Само че се появили магьосниците, контролиращи климата и се случило това, което виждаш в момента. Огромна пустиня с градове тук и там, а магьосниците определят кога, къде и колко да вали. Намерили са начин как да се чувстват силни и важни, но от време на време природата им тегли една, хваща я цялата тая магия, с която те държат дъждовете под контрол, и става такава буря. – гръмотевица изтрещя над главите им и за няколко секунди никой не можеше да чуе нищо. Щом отмина, мошеникът продължи най-спокойно: – Не е задължително да е буря, може да е торнадо, земетресение или големи вълни, идващи от морето и заливайки почти целия град. Сега като се замисля, бурята не е чак толкова лош вариант, защото за известно време всички в горните квартали ще имат достатъчно вода. А и тази всъщност е от слабичките бури.
Елизабет зяпна.
– Това навън е “слабичко”? Шегуваш ли се?
– Напълно съм сериозен. Тази тук дори няма да срути цяла сграда, а и виж – водата е до под коленете. Можеше да е много по-лошо. Помня една, която отвя целият втори етаж на една къща, а и беше придружена с ужасни земетресения.
Лизи продължаваше просто да го гледа. Магически бури? Земетресения? Потопи? По-лоши неща? Макар да виждаше как нещо такова може да се случи, пак й се искаше някой да я беше предупредил. Хората навън бяха реагирали мигновено, още преди момичето да осъзнае, че нещо става.
– Колко често се случват тези бури?
– Веднъж на няколко месеца. Винаги е различно и никой не може да ги предскаже. – виждайки изражението й, побърза да добави: – Спокойно, Лин, хората тук са вече много добри в оцеляването им. Няма за какво да се тревожиш.
Момичето не се съмняваше в уменията на хората да оцелеят, а в своите собствени. Даже, колкото и да не й се искаше да го признае, бариерата на Калахан днес може би й спаси живота.
– Този вятър…. – започна. Прехапа устна, чудейки се как да обясни, без да прозвучи като пълна откачалка.
– Говореше ли ти? – усмихна й се леко Чарли.
Лизи го погледна изненадано. Приведе се по-напред и попита:
– И ти ли го чу?
– Да. – потвърди й и също обясни малко по-тихо: – Всички с атма в кръвта си я чуват да ги зове. Заради атмата в самата буря и колкото си по-чувствителен към нея, толкова по-силен е гласът на бурята. – Чарли й се усмихна и на свой ред я попита: – Сега чуваш ли я?
Елизабет не искаше отново да бъде примамена да излезе отвън, но предполагаше, че Флетчър ще я спре, ако се опита. Прибра косата зад ухото си и наклони глава на една страна, заслушвайки се в свистенето на вятъра. Пак й звучеше призрачно и караше косъмчетата по тила й да настръхват, но този път бе повече заради силата му, отколкото защото усещаше някакво желание да се разхожда навън.
– Не. – поклати глава накрая. – Не чувам нищо.
– Щях да се изненадам, ако чуваше. – Чарли се усмихна насреща й: – Изразходвала си почти всичката си атма. Сигурно се усещаш някак изтръпнала и преуморена, затова и не чуваш бурята. Но, спокойно, Лин, след като си починеш хубаво, нещата ще се оправят и ще си като нова: – намигна й насреща, преди някак преценяващо да я измери с поглед: – Въпреки че трябва да ти призная, че бариерата около стаята ти доста ме изненада. Отдавна не бях виждал нещо толкова варварски направено. – Чарли театрално потръпна, сякаш пред погледа му застана трол или грозна дънна риба: – А и беше силна. Сякаш искаше да задържи цяла глутница мори вътре. – при това пак се ухили, пресегна се и разроши леко косата й. – Само че е трябвало да я направи дори по-силна, ако е искал да задържи теб. Още малко да се бях забавил и нямаше да има какво друго да правя, освен да ти помогна да слезеш до долу.
– Ти си я премахнал? – попита го. Това поне обясняваше защо бариерата беше изчезнала. Въпреки думите на Чарли, Лизи знаеше, че не е някой велик магьосник. – Благодаря ти.
– Няма за какво, Лин. Както ти казах, аз само я дотроших. Но ако планираш в бъдеще да седиш под още бариери, може би ще искаш да те научим на някой по-изтънчен начин за пробиването им.
– Ще бъде желателно. – усмихна се криво Лизи. – Още щом се махна от тук.
Погледът на Чарли светна все едно му бе предложила решението на всичките му проблеми, плюс едно малко състояние, с което да живее охолно до края дните си. В следващия момент мъжа се пресегна и я хвана за рамената, усмихвайки се широко насреща й:
– А това ще стане веднага, след като времето го позволи. – още не беше се доизказал и джирдът в джоба й се размърда, подавайки глава навън: – Виждам, че още някой е съгласен с плана.
Сигурно беше съглсен. Франк, заедно с останалите, се опитваше да я убеди да си тръгне още от самото начало. Всички бяха видели как ще свърши историята – само тя упорито настояваше, че нещата ще се променят. Дори сега не й се щеше да признае, че се е провалила. Че ако не е успяла да убеди Калахан, с когото живееха заедно, че не е някакво изчадие, нямаше да има никакъв шанс с останалите страшници. И все пак трябваше да замине за Фриниа, при тях. Това беше планът. Мястото й беше там, където можеше да направи нещо срещу демоните, а не в Хайрани все пак. Така щеше да е най-добре за всички. Нали?
Когато говореше със Сам снощи, беше убедена в това. Вярно, също така бе обидена и наранена и искаше… И тя не знаеше. И тя да го нарани, като му каже, че си тръгва? Беше глупаво и детинско, а след случилото се днес… Какво, в името на Боговете, щеше да прави в Ордена Акантус? Дали страшниците щяха да я държат заключена в стая-клетка, докато не им потрябва за мисия? Наистина ли искаше да живее така – под контролът на много и най-различни Финиановци, които никога нямаше да са доволни от нея, каквото и да стореше?
Но каква беше алтернативата?
Въздъхна. Не й се мислеше над това точно в момента. Може би някой път, когато не се чувстваше като изцеден лимон и не се опитваше да осмисли истината за мъжът, когото… Нямаше да довърши тази мисъл.
– Трябва да се преместя някъде. – каза на Чарли. Подпря лакът на коляното си и го изгледа, преди невинно да попита: – Мислиш ли, че Сам ще ми даде да остана в някое от скривалищата му?
– Някое от скривалищата му?
– Мхм. Онези, които вероятно ти трябват, ако работиш в Кантората.
– Така ли? – попита внимателно, но тогава изцвърчаване от джоба й го накара да погледне надолу, след което да въздъхне и да каже: – Да, хубаво е да имаш няколко такива. Удобни са. Харесала ли си си някое?
Елизабет му се намръщи. Все едно искаше да си приказва за апартаменти в момента.
– Защо не ми каза, че Сам е… – огледа се наоколо. Никой не обръщаше внимание на разговора им, но въпреки това тя сниши глас: – Че сте колеги?
– Ами… това не е нещо, с което се хвалиш на хората… А и не искахме да те изплашим, такива работи. – и я погледна с надежда: – Нали разбираш?
– Не.
– Сигурна ли си?
Елизабет скръсти ръце на гърдите си.
– Напълно.
Чарли отново въздъхна нещастно, след което обаче явно реши, че няма да се размине без обяснение, защото погледа му стана някак сериозен, преди да заговори:
– Първоначално не искахме да те изплашим, а после стана ясно колко си против този вид работа… Ти си съвсем чиста, Лизи, а Сам се страхуваше, че ако ти каже – ще избягаш. Пък и на него му харесва да работи и като коняр. Наистина!
Чиста? Въобще не беше чиста.
– Онзи, който те подреди така? – посочи го. – Вече няма да бъде проблем. Никога. Сам се погрижи за това. – сините очи на Чарли се превърнаха в късчета лед, а устните му образуваха мрачна права линия. Явно не оценяваше услугата на приятеля си. – И да ти кажа ли какво? Нямам проблем с това. Имам проблем с лъжите.
Чарли не й отговори. Тя не го и очакваше. Искаше единствено да му даде да разбере, че определено не й е допаднало да е единствената, която не е наясно с всички факти. Те първи бяха започнали да се държат като нейни приятели, така че сами си бяха виновни, че сега тя очакваше това от тях.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.comНяма коментари
