Малката им група тръгна към по-бедната част на богатия квартал. Беше странно да се каже така, но всъщност представляваше точно това. Къщи, които не можеха да минат за хубави, но не бяха и бараките или пък блоковете, в които живееха поне по десетина семейства в няколкото стаи. Не, тук вече се виждаха заченки на лукс. Сградите бяха на по три или четири етажа, като семейството разполагаше с целия етаж само за себе си, а някои късметлии – дори с два. Улиците бяха чисти, просяци не се забелязваха, а хората, с които се разминаха, носеха дрехи от по-скъп плат и им хвърляха по някое око, но повечето се правеха, че не ги забелязват. Сам го устройваше. Да опази четири жрици от храма на Ну‘Ахра в бедняшкия квартал щеше да се окаже изпитание дори за неговите възможности, особено ако искаше да запази прикритието си на обикновен бивш наемник. Там чистият им и спретнат вид, дрънкулките, с които Иснани се беше окичила и които издаваха тих, весел звън при всяка нейна крачка, щеше да го накара да набие поне няколко улични гамена, и то само с влизането в квартала. Не съвсем грешният слух, че жриците изцеляват не само душевни рани, но нямат против да помогнат и с чисто телесните ти нужди и желания, щеше да създаде допълнително проблеми. Най-вече, ако някой се опиташе да поиска нещо такова от Лизи. От друга страна, това доста бързо щеше да им разреши всякакви бъдещи проблеми – мълвата за някой изкормен на улицата щеше да се разпростре бързо. От друга… Може би всички трябваше да са благодарни за късмета избраният от Главната жрица адрес да е на добро място. Не че Сам не видя няколко доста неприлични погледи, които жените отнесоха от минувачите, но всички се ограничиха само до това да гледат. Все пак беше малко странно да видиш цели четири жрици да се разхождат привечер в града, и то когато не е ден за свиждане.
В крайна сметка групата им пристигна до триетажната къща, без на някой да получи възможността да разгледа вътрешностите си отблизо. На покрива, в ъглите, бяха кацнали някакви странни каменни птици, които бяха виждали и по-добри времена – разперените крила на две от тях бяха отчупени, а пък на третата липсваше главата. Символ на богатството от едно по-добро време, но сега говореше само за разрухата, която успяваше да си проправи път дори тук, където се приемаше, че хората живеят в относителен лукс.
За сметка на това входната врата беше от тъмно, масивно дърво и се отвори безшумно, когато Сам натисна дръжката. Посрещна ги хладно фоайе, осветявано от няколко атеша, така че не беше мрачно. Виждаха се и първите следи на по-разточителен живот под формата на няколко малки саксии с цъфтящи растения, разположени около стълбите за втория етаж. От жрицата Сам знаеше, че семейството, което търсят, живее именно там, така че уверено тръгна към мраморните стълби.
Посрещна ги нова врата, отново дървена, на която този път Иснани почука отчетливо три пъти с лек интервал между всяко почукване. Групата им търпеливо зачака. Е, Иснани зачака търпеливо. Рамая и Дамила се опитваха да прикрият колко се вълнуваха от първото си излизане, докато Елизабет се стараеше да прикрие притеснението си. Той се пресегна и скришом от останалите и най-вече от Дамила хвана нежно ръката й. Беше хладна и влажна. Лизи не трепна и не го погледна, но сплете пръсти с неговите. Макар и малко, напрежението напрегнатият й като струна гръбнак се отпусна. А после вратата се отвори от жена на средна възраст и двамата прибраха отново ръцете си. Сам я огледа набързо, отчитайки хлътналите й рамене, бледата кожа и косата, прибрана на стегнат кок. Изглеждаше изморена, но погледа й светна, когато видя Иснани. Убиецът не пропусна също и, че не крие никакво оръжие под запазените си дрехи, след което загуби интерес към размяната на любезности между жените. Вместо това побърза да влезе, когато ги поканиха и да огледа преддверието. Силно опушеното преддверие. За разлика от доста спретнатата си жена, в единия край на стаята, седнал на маса и надигащ чаша с неизвестен за Сам алкохол, седеше съпругът й. Просто нямаше друга причина да държиш нещо такова в дома си, ако не си женен за него. Кръглият му корем бе на показ за всички, тъй като не носеше риза, а блуждаещият му поглед светеше от изпитото. Гледаше неодобрително жриците и дори се намръщи на Сам, но с друго не показа, че се интересува от случващото се. Вместо това отпи от чашата си, дръпна от цигарата дълбоко и избълва кълбо зловонен дим. Казра беше свикнал с долнопробните миризми от кръчмите, но явно не можеше да се каже същото за далширата и навлека, защото и двете започнаха да подкашлят. Сам насочи вниманието си към Лизи, за да провери как вонята се отразява на засиленото й обоняние, но тя само бе сбърчила нос. Жената обаче не изглеждаше особено спокойна от ситуацията, защото хвърли един притеснен поглед към мъжа си, сякаш да се убеди, че нищо лошо няма да се случи, след което побърза да покани жриците в съседната стая.

Елизабет влезе последна. Завесите бяха спуснати и в помещението цареше задушен мрак. По ъглите на стаята имаше захвърлени смачкани дрехи, а на нощното шкафче – две празни бутилки сараби, чиято парлива алкохолна миризма се смесваше с тази на пот. А на леглото, легнал по корем, спеше младеж. Мазни черни кичури падаха върху лицето му, а той тихо похъркваше с отворена уста. Явно не само тя бе изненадана, че обладаният просто си почива, защото след миг майката прошепна с нервна усмивка:
– Дадох му нещо. Да се отпусне. Никога не би останал за това иначе.
Сам изсумтя тихо. Лизи хвана леката му усмивка, преди да се отдръпне по-встрани, изритвайки с крак някакви панталони, преди да облегне гръб на стената и да скръсти ръце на гърдите си. Ако се съдеше по израженията на останалите жени, май само Елизабет намираше присъствието и напрегнатият му взор за успокояващи. За миг в стаята се възцари тишина, като жената хвърляше доста притеснени погледи на Сам, но най-сетне Иснани й привлече вниманието, като внимателно я попита:
– Какъв е проблемът със сина Ви?
– Той се промени. През последните няколко месеца. – зашепна тя накъсано. – Започна да излиза до посред нощ, да се напива, да се бие… Знам как звучи – шестнадесетгодишно момче е. Но това не е моят Серхат. Той не би ме оставил сама с… – замълча внезапно и на никой не убягна как погледът й се стрелна страхливо към вратата. – Баща му не вярва във фантомите. Казва, че са измислици, които хората ползват, за да се оправдават. Но аз знам. – ръцете й се свиха в костеливи юмруци. – Знам, че нещо не е наред.
– Те съществуват и са истински. – побърза да я успокои Иснани и дори се пресегна да хване ръцете й в своите за миг, преди да каже: – Затова и ние сме тук. Ще премахнем фантома и той отново ще бъде синът, когото познаваш. – жрицата се усмихна топло. – Разрешаваш ли ни да прочистим душата и тялото му от заразата?
– Наистина има нещо? – попита жената с плаха надежда.
– Да, но няма да има значение, ако продължаваме да стоим тук и да си говорим за това. – отвърна отсечено Дамила. Когато осъзна, че всички са се вторачили в нея, тя много възмутено попита: – Какво? Права съм!
Иснани се прокашля тихо, което накара страните на Дамила да се обагрят в червено, а младата жрица да сведе виновно поглед, сякаш току-що й се бяха накарали.
– Ще спасим сина Ви, но наистина трябва да се заемем с това сега. – каза Иснани, като продължи да се усмихва мило. Притеснената майка отговори колебливо на усмивката й, погледна сина си с притеснение и копнеж и малко неуверено се отдръпна от леглото, освобождавайки достатъчно място за жриците да пристъпят. – Всичко ще е наред. – увери я Иснани и с ръка подкани останалите да се присъединят към нея.
През цялото време младежът не беше помръднал и мускул и дори леко подхъркваше. Когато Лизи се приближи до леглото, успя съвсем ясно да усети миризмата на пот и алкохол, който я блъсна в лицето, карайки я бързо да изтегли атмата вътре в себе си, с което миризмите в стаята се върнаха към нормалната си сила. Това не подобри кой знае колко положението, но нямаше време да размишлява над това, защото тихият глас на Иснани прикова вниманието й.
– Молитвите са нашият начин да се свържем с Луната и Ну‘Ахра и тя да ни чуе и благослови. – започна със стандартното изречение, което Лизи беше чувала на всяка една молитва или урок. – Но тя не е само това. Молитвите са нашето оръжие.
Това вече бе ново. Елизабет знаеше, че Главният жрец щеше да има много какво да каже, ако чуеше такова богохулство и заради това наостри уши дори повече.
– Когато ги отправяме към Луната, те нямат нужда от още сила, за да я достигнат, но когато искаме да освободим и пречистим душата на обладан, трябва да им помогнем. – продължи Иснани. – Да ги насочим. Всяка една от вас вече знае как да изтегля атмата, скрита в нея и да я насочва към фантома, за да го извади от болния. – Лизи видя как Рамая и Дамила кимнаха с глава и побърза да се присъедини към тях, въпреки че на нея това изобщо не й се получаваше. – Молитвите работят по същия начин, но вместо да насочвате атмата си към фантома, трябва да я вложите в свещените слова, придавайки им вашата сила и решителност. Словата са част от вас и заедно с атмата ви се превръщат в оръжието, което да насочите и използвате срещу фантомите. Разбирате ли?
Иснани… ами, тя не умееше да говори като нормален човек. Всичките й обяснения бяха някак отвлечени и по някакъв начин винаги опираха до Луната. Рамая май беше единствената, която не трябваше да се замисля какво й казват, като и сега кимна, тръсна ръце и се приготви за действие. Елизабет подозираше обаче, че двете с Дамила имат много сходни объркани изражения, а тя дори някак вече бе използвала това умение.
– Тоест трябва… – започна благородничката несигурно.
– … да поискаме много, много силно фантомът да се махне? – довърши също толкова неуверено Лизи.
– Докато пеете. – потвърди им Иснани и допълни: – Нека гласът ви направлява думите да свършат своето.
Рамая явно най-сетне осъзна, че те не разбират и стават само по-объркани, защото се обърна към тях и обясни.
– Използвайте молитвата, за да заведете атмата си до фантома. – след което погледна към Лизи и допълни: – Представи си, че думите са кръвта ти.
Джирдът най-накрая се размърда и колелата в главите им се задвижиха със скърцане.
– Разбрах! – обяви със светнал поглед Дамила и също запретна ръкави, заставайки до далширата.
Лизи просто кимна и се нареди до тях мълчаливо. Добре, че Рамая беше тук да преведе. Погледна към Сам и му се намръщи веднага, щом осъзна, че макар и чертите на лицето му да са напълно сериозни, очите му искрят развеселено. Би му се оплезила, но горката майка и сега не изглеждаше много убедена в уменията им, така че девойката разкърши рамене и се концентрира в задачата пред себе си.
Иснани запя с нежния си глас един от химните във възхвала на Луната. Другите три жрици се включиха към песента, както го бяха правили десетки пъти досега в храма. Гласовете им хармонираха, създавайки нисък фон, който завибрира в ушите им и отговаряше на тъмната, непрогледна нощ, за която пееха. И тогава гласът на Рамая се издигна над останалите като първия лунен лъч, докоснал земята, а с него косъмчетата по тила на Лизи настръхнаха. Момчето, до този момент напълно отпуснато, потрепна.
Принцесата бе вплела атмата си в песента, сякаш бе най-естественото и лесно нещо на света. Иснани се усмихна окуражително и посочи към Дамила. Гласът й трепна, но възвърна силата си и когато дойде и нейният ред да го извиси, още един сноп атма се насочи към момчето.
След малко щеше да дойде редът и на Елизабет. Девойката усети как една капчица пот се плъзва по гръбнака й. Не искаше да се изложи пред Дамила или пред Сам и дори по-малко искаше да обърка нещо. От личен опит знаеше какви могат да бъдат последиците, ако оплеска нещата.
Да мисли за песента и думите като за кръвта си. Беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Как, нечистите да го вземат, бе успяла онзи път с разбойника? Толкова се стараеше да избягва спомените от онази нощ, че нито веднъж не се бе замислила какво бе постигнала. Бе заповядала на фантом да излезе от гостоприемника си. И той се бе подчинил.
Как? Щеше ли да успее изобщо, без да е изгубила контрол?
Редът й наближаваше.
Затвори очи и си представи как оформя острие от кръвта си. Атмата й откликна и започна да я боцка отвътре. Една коричка на дланта й я засърбя и Елизабет си наложи да отклони магията, преди да е избила от там.
Думите, желанието да освободи момчето от паразита, нуждата поне този път нищо да не се обърква – това бе кръвта й сега. Отвътре магията й се сгъстяваше и насищаше. Вибрираше.
Трябваше да успее. На всяка цена трябваше да успее.
Щеше да успее.
Гласът й изригна, възпявайки пълнолунието и заглушавайки триумфално тези на останалите. Заедно с него от самият център на същността й се откъсна нещо, което полетя към момчето. В следващия миг Лизи усети допира с противното тяло на фантома.
Нейната нишка бе най-малката и тънката от всички, но бе там.
Трите момичета се спогледаха. Кехлибарените нотки в очите на Рамая искряха като злато, а шоколадът в тези на Дамила се бе превърнал в кафе. Въздухът вибрираше от атмата и от гласовете им. В гърдите на Елизабет се надигна радост. Бяха успели. Трите заедно бяха сграбчили фантома и бавно го изтегляха навън.
Вратата на стаята се отвори с трясък, когато се удари в стената. На прага, стиснал стъклена бутилка и захапал цигара в устата, стоеше бащата на момчето. Кървясалите му очи се присвиваха в опит да фокусират жриците.
– Какъв е този шибан вой?! – изрева той.
Без никакво предупреждение запокити стъклената бутилка към жриците. По-бързо, отколкото окото можеше да проследи, Сам вече беше там и отби шишето с гола ръка. Алкохол и стъкла се разлетяха, но нито едно дори не се доближи до жриците. И въпреки това Рамая и Дамила се присвиха уплашено, изпускайки магията, а Иснани застана пред тях, за да ги брани.
Тъничката нишка на Елизабет се оказа единствената около фантома. Девойката се опита да се абстрахира от виковете на майката и бащата и от страха на жриците, който изведнъж напои въздуха с острата си миризма. Сам щеше да се справи с всичко това. Тя трябваше единствено да продължи да пее и да се опитва да наложи волята си над фантома.
Не отне никакво време, за да осъзнае обаче, че няма да е достатъчно. Ако преди това беше предимство, че момчето бе упоено, сега започна да става недостатък. Нямаше как да се противопоставиш на контрола на фантом, когато си в безсъзнание. Пръстите на ръцете му потрепнаха, после мускулите му се напрегнаха и той тромаво се завъртя по гръб. Очите му бяха все още затворени, но Лизи усещаше онези на фантома вторачени в нея. А после той накара момчето да се хвърли към нея. Елизабет едва бе успяла да бръкне в джоба на панталона си, за да извади иглата за коса, когато Сам се пресегна, сграбчи врата на момчето с голямата си ръка и го натисна обратно на леглото. Металните пружини изскърцаха от силата и за един кратък миг в стаята най-накрая се възцари тишина. После шумът отново изригна. Фантомът започна да се мята, карайки момчето да драска и рита. Майката се втурна и задърпа ръката на Казра от сина си, а Иснани започна твърдо да му нарежда да го пусне. Сам обаче дори не трепваше. Единствено завъртя глава към Лизи и кимна леко. Щеше да го задържи, докато не го изчистят.
Елизабет погледна към другите две момичета, които се бяха скупчили в ъгъла и гледаха стреснато.
– Нека да приключваме. – каза им.
– О, ще приключим! И още как! – изломоти пияният мъж.
Лизи видя нещо метално в ръката му да улавя светлината на атешите, но твърде бавно осъзна какво точно беше. Сам обаче знаеше и я издърпа рязко настрани, зад себе си. И така, държейки момчето приковано към леглото и пазейки нея, остана напълно открит.
Мекият звук на нож, впиващ се в плът, бе най-оглушителното нещо, което бе чувала през живота си. 

Можете да намерите още от историята на Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com