Постинг
01.04.2022 06:23 -
Карас - 1.8
Лили не бе сигурна колко е спала, но когато се събуди, беше завита с наметалото, мъжът лежеше да нея, а огънят хвърляше съвсем слаба светлина. Тъкмо реши, че може би й се е причуло, когато странният шум се появи отново. Някакъв сипкав и кратък вик, който след малко пак се повтори. Лили седна рязко и започна да се оглежда наоколо, но колкото и да напрягаше очи, не виждаше никой да се движи между дърветата. Но този звук трябваше да идва от някой. Както и останалите. Някакво тихо шумолене, примесено сякаш с гласове. При поредното обаждане, тя не издържа и стана, като започна притеснено да се оглежда за някой камък.
– Какво правиш? – измърмори сънено Алистър, докато се надигаше на лакът, за да я погледне.
– Някой идва. – каза му притеснено. – Чул шум. – тъкмо го каза и викът се повтори. – Това!
– В името на Боговете, Лили, никой не идва. Това е сова. – каза измъчено и се просна обратно на земята. – Лягай да спиш.
– Сова? – погледна го неразбиращо. Той изобщо не изглеждаше притеснен, въпреки че звука продължаваше да се появява. Но не беше само той. Имаше и други шумове. Много. – А друг шум? – попита неуверено. – И той не хора?
– Няма никакви хора. Всичко, което чуваш, са животни.
Сърцето й позабави бесният си бяг. Щом нямаше хора, значи нямаше от какво да се страхува. Макар че щеше да се чувства много по-спокойна, ако бе успяла да намери някой камък, Лили се отказа от търсенето и се върна при наметалото си. Седна на земята и хубаво се уви, преди да огледа за последен път гората наоколо за някой човек.
– Кога шум спре? – попита след малко, защото звуците я изнервяха, а изглежда не мислеха скоро да спрат.
– Никога. – отчая я драконът. – През деня също ги има, просто са други животни.
– Никога. – повтори нещастно Лили.
Това беше кошмарно. Дори шумът в главата й не беше толкова ужасен, защото знаеше, че по някое време ще спре. Но това не спираше никога. Как тогава разбираш, че някой е около теб, ако всичко вдига толкова шум? И как можеше мъжа да лежи толкова спокойно при това положение? Не му ли пречеше тази сова, а и останалите животни? Погледа го още малко как лежи със затворени очи и реши все пак да го пита:
– Как спи? Сова, шум не пречи?
– Не.
– Как?
– Просто не ми. – отвори очи и й се намръщи. – Ти, от друга страна, ми пречиш, така че млъкни и заспивай.
– Добре. – отговори му и се сви под наметалото, без да легне.
Алистър реши да не й обръща внимание, но стърчащото момиче излъчваше напрегнатост, а шума от непрестанно въртящата й се наляво и надясно глава направо го побъркваше. Гордостта му също беше наранена заради това, защото всеки, който го познаваше и който не му беше враг, знаеше, че драконът по-скоро ще умре, отколкото да позволи нещо да му се случи. Но малката нямаше как да знае това. Не знаеше нищо нито за драконите, нито за самия него. Или пък за света.
Ако действително не си спомняше време от преди да се озове в мъглите, Алистър можеше да види как нощните шумове ще са й проблем след мъртвата тишина сред изпаренията. За нея всичко бе ново и непознато, а от там – опасно.
– Хлапе, звуците не са опасни. – каза й след малко. – Животните просто…си говорят едно с друго, както ние с теб. Това е всичко.
– Добре. – съгласи се с него, но след като той беше почнал да говори, тя реши да му обясни. – В мъгла няма шум. Там хора прави шум. Те опасен. Ти казва няма хора тук и аз знам, че така. Но не мога….- запъна се, защото не знаеше как точно да го обясни. – Не мога забрави това, че шум опасен. – погледна за миг към мъжа. – Аз не говори. Бъде тих. Ти спи.
Алистър се усмихна криво.
– Не мога да спя, докато си толкова напрегната. Изнервя ме. – с това хвана ръката й и я издърпа на земята до него. – Ще ти разкажа една приказка. Така ме приспиваха, когато бях малък.
Лили бе малко стресната и изненадана от действията му, защото той никога преди не бе посягал към нея, но когато осъзна, че не я наранява, се успокои.
– Приказка?
– История. – момичето пак изглеждаше объркано от това обяснение, затова той каза: – Просто си затвори очите и слушай. Готова ли си?
– Да. – каза му, след като прилежно затвори очи.
– Имало едно време, много, много отдавна, един млад мъж. – започна Алистър. – Един ден той решил да напусне селото си, за да търси късмета си по широкия свят.
– Село? – попита го, а след малко добави: – Късмет? И какво свят?
Това бе момента, в който Алистър започна да подозира, че май е направил грешка.
– Селото е място, където хората живеят заедно. Късмет пък е, когато ти се случва нещо – хубаво или лошо. Срещата ни в мъглата например. А пък светът е…светът е всичко около теб. Горите, селата, животните, хората – всичко това е свят. – обясни й. – Та, мъжът напуснал селото и тръгнал. Вървял, вървял и се озовал в една гора, също като тази. През нощта звуците на животните много го плашели и той дори си мислел дали да не се върне у дома, толкова страшно било, но си казал, че трябва да е смел и да…
– Смел? – прекъсна го отново Лили.
– Смел значи да те е страх, но въпреки това да направиш каквото трябва. – отвърна драконът, мислейки си, че ако малката продължава да го прекъсва, никога нямаше да заспят. – Та казал си мъжът, че трябва да е смел и решил да остане. Тъкмо се приготвял да спи, когато чул как една сова вика за помощ. Младежът се колебаел дали да помогне, защото виковете идвали от далеч, а той не искал да се разхожда още в тъмната, страшна гора, но совата плачела толкова сърцераздирателно, че се решил да й помогне.
– Какво е съцераз-ди-ра-телно? – прекъсна го отново Лили и отвори очи да го погледне.
– Сърцераздирателно е, когато нещо е толкова тъжно, че чак теб те трогва. Та…
– Трогва? – прекъсна го отново момичето.
– Разчувства. – изръмжа. – Та…
– И това не знам какво…- каза предпазливо Лили.
Алистър затвори очи и започна да брои, преди да отговори:
– В случая значи, че совата е плакала толкова тъжно, че на мъжът също му е станало тъжно и е решил да й помогне. – отвори очи и я изгледа. – Нещо неясно?
– Не. – побърза да му отговори и се дръпна леко от него. – Разбрал.
– Та. – Алистър й хвърли още един кръвнишки поглед, преди да продължи: – Мъжът отново тръгнал в гората, като следвал виковете на совата. Накрая я намерил заплетена в клоните на един бодлив храст и я освободил. Совата му благодарила и му казала, че ако и той някога в бъдещето има нужда от нейната помощ, само ще трябва да свирне с уста и тя ще го намери.
– Сова говори? – премига объркано Лили. – Защо не кажем нея не вика и спим?
– Това е приказка. – изсумтя примирено Алистър. – В приказките хората могат да говорят с животните и да се разбират с тях. Ние с теб не можем.
При това тя се загледа в него замислено, мръщейки леко чело. Имаше нещо много странно тук, което не бе сигурна, че е разбрала съвсем.
– Приказка хор говори със сова и разбира?
– Да.
– Аз, ти в приказка?
– Не, не сме.
– Ние в свят? – попита го, а когато той кимна леко, Лили също му кимна в отговор. Значи те бяха в свят, а той разказваше за приказка. Мястото, където можеш да кажеш на сова да не прави шум и тя ще спре. Всъщност й се искаше да бяха отишли там, вместо в свят, но явно нямаше как. – Разбрах. А как мъж свир…сви-ру-ка сова?
Алистър въздъхна и изсвири тихо с уста.
– Ето така.
Лили се надигна на лакът и го погледна колкото учудено, толкова и възхитено.
– Пак!
Той го направи пак.
– Научиш мен прави така?
– Утре. Сега ти разказвам приказка. – отново я дръпна да легне. – Затвори си очите и се опитай да заспиш.
– Добре. – съгласи се и побърза да легне и да замижи.
– На следващия ден – продължи драконът. – младежът отново ходел сред гората и по едно време видял един заек. – преди малката отново да успее да го попита, той побърза да обясни: – Заекът е ей толкова голямо животно с дълги уши, което бяга много бързо и живее в дупки под земята. Този заек обаче се бил хванал в капан. Капанът в случая е една примка, която се била увила около крака му ето така. – и той хвана китката й, стискайки съвсем леко. – И заекът не можел да се измъкне, затова мъжът решил да му помогне. Прерязал примката и го освободил, а животното му благодарило и му казало, че ако някога имал нужда от помощта му, само трябва да потропа по земята три пъти – при това Алистър почука по земята с юмрук три пъти. – и заекът ще дойде.
– А после? – попита го с интерес момичето.
– После младежът продължил по пътя си, докато най-накрая не стигнал един град. Градът е нещо като селото, но в него живеят много повече хора. Там живеело и кралското семейство. Това са хората, които управляват някаква част от света. Има крал и кралица. Синовете им се наричат принцове, а дъщерите им – принцеси.
– Какво това семество? – попита го тихо, като в същото време разтърка с ръка очите си.
А пък Алистър си мислеше, че е покрил всичко.
– Семейството е, когато двама души много се харесват и решат да се оженят и да живеят заедно. После им се раждат и деца, а когато тези деца пораснат, също си намират хора, с които много се харесват. Това е семейство.
При това обяснение Лили само премига няколко пъти насреща му, след което просто се отказа. Единственото, което разбра от обяснението му е, че когато хората се харесват, живеят заедно и стават други хора. Само че нещо й подсказваше, че ако се опита сега да си го изясни, той щеше да й се ядоса, а тя не искаше да го ядосва. Искаше и да разбере какво е станало с мъжа и животните, затова реши да остави въпросите за по-късно.
– Какво стана в приказка? – попита го, след като мъжът не продължи да разказва.
– Няма да питаш нищо? – не можа съвсем да скрие изненадата си Алистър.
– Не. Аз нищо не разбра от това, което каза. – призна му и продължи: – Какво стана с мъж и животни?
– Ами… – запъна се драконът. Беше се приготвил психически търпеливо да отговори на всичките й въпроси, но явно щеше да му се размине. – Ами младежът стигнал в града и отишъл в дома на кралското семейство, където видял принцесата и решил, че много я харесва и трябва да се ожени за нея. Но кралят му казал, че ще му я даде, само ако преди това изпълни две задачи. Първата била да му донесе мех, пълен със златна вода. Мъжът обаче не знаел от къде може да намери златна вода, затова решил да пита хората, но и те не знаели. Започнал да се отчайва, че никога няма да изпълни задачата, когато се сетил за совата, свирнал с уста и след малко тя долетяла. Тя му казала, че знае къде се намира златен извор и че може да му донесе, така че мъжът й дал мехът си и зачакал совата да се върне. Чакал ден, два, три, обаче тя така и не се появявала. Той започнал да си мисли, че никога няма да се върне, когато на вечерта на петия ден някой почукал на прозореца му и щом погледнал, видял совата отвън.
Алистър спря и погледна към момичето. Най-сетне беше заспала, въпреки че беше видял как по време на разказа му понякога отваряше стреснато очи, мъчейки се да остане будна, за да чуе края. Драконът подпъхна наметалото около нея и с надеждата да продължи да спи до сутринта също затвори очи.
Можете да намерите още тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
– Какво правиш? – измърмори сънено Алистър, докато се надигаше на лакът, за да я погледне.
– Някой идва. – каза му притеснено. – Чул шум. – тъкмо го каза и викът се повтори. – Това!
– В името на Боговете, Лили, никой не идва. Това е сова. – каза измъчено и се просна обратно на земята. – Лягай да спиш.
– Сова? – погледна го неразбиращо. Той изобщо не изглеждаше притеснен, въпреки че звука продължаваше да се появява. Но не беше само той. Имаше и други шумове. Много. – А друг шум? – попита неуверено. – И той не хора?
– Няма никакви хора. Всичко, което чуваш, са животни.
Сърцето й позабави бесният си бяг. Щом нямаше хора, значи нямаше от какво да се страхува. Макар че щеше да се чувства много по-спокойна, ако бе успяла да намери някой камък, Лили се отказа от търсенето и се върна при наметалото си. Седна на земята и хубаво се уви, преди да огледа за последен път гората наоколо за някой човек.
– Кога шум спре? – попита след малко, защото звуците я изнервяха, а изглежда не мислеха скоро да спрат.
– Никога. – отчая я драконът. – През деня също ги има, просто са други животни.
– Никога. – повтори нещастно Лили.
Това беше кошмарно. Дори шумът в главата й не беше толкова ужасен, защото знаеше, че по някое време ще спре. Но това не спираше никога. Как тогава разбираш, че някой е около теб, ако всичко вдига толкова шум? И как можеше мъжа да лежи толкова спокойно при това положение? Не му ли пречеше тази сова, а и останалите животни? Погледа го още малко как лежи със затворени очи и реши все пак да го пита:
– Как спи? Сова, шум не пречи?
– Не.
– Как?
– Просто не ми. – отвори очи и й се намръщи. – Ти, от друга страна, ми пречиш, така че млъкни и заспивай.
– Добре. – отговори му и се сви под наметалото, без да легне.
Алистър реши да не й обръща внимание, но стърчащото момиче излъчваше напрегнатост, а шума от непрестанно въртящата й се наляво и надясно глава направо го побъркваше. Гордостта му също беше наранена заради това, защото всеки, който го познаваше и който не му беше враг, знаеше, че драконът по-скоро ще умре, отколкото да позволи нещо да му се случи. Но малката нямаше как да знае това. Не знаеше нищо нито за драконите, нито за самия него. Или пък за света.
Ако действително не си спомняше време от преди да се озове в мъглите, Алистър можеше да види как нощните шумове ще са й проблем след мъртвата тишина сред изпаренията. За нея всичко бе ново и непознато, а от там – опасно.
– Хлапе, звуците не са опасни. – каза й след малко. – Животните просто…си говорят едно с друго, както ние с теб. Това е всичко.
– Добре. – съгласи се с него, но след като той беше почнал да говори, тя реши да му обясни. – В мъгла няма шум. Там хора прави шум. Те опасен. Ти казва няма хора тук и аз знам, че така. Но не мога….- запъна се, защото не знаеше как точно да го обясни. – Не мога забрави това, че шум опасен. – погледна за миг към мъжа. – Аз не говори. Бъде тих. Ти спи.
Алистър се усмихна криво.
– Не мога да спя, докато си толкова напрегната. Изнервя ме. – с това хвана ръката й и я издърпа на земята до него. – Ще ти разкажа една приказка. Така ме приспиваха, когато бях малък.
Лили бе малко стресната и изненадана от действията му, защото той никога преди не бе посягал към нея, но когато осъзна, че не я наранява, се успокои.
– Приказка?
– История. – момичето пак изглеждаше объркано от това обяснение, затова той каза: – Просто си затвори очите и слушай. Готова ли си?
– Да. – каза му, след като прилежно затвори очи.
– Имало едно време, много, много отдавна, един млад мъж. – започна Алистър. – Един ден той решил да напусне селото си, за да търси късмета си по широкия свят.
– Село? – попита го, а след малко добави: – Късмет? И какво свят?
Това бе момента, в който Алистър започна да подозира, че май е направил грешка.
– Селото е място, където хората живеят заедно. Късмет пък е, когато ти се случва нещо – хубаво или лошо. Срещата ни в мъглата например. А пък светът е…светът е всичко около теб. Горите, селата, животните, хората – всичко това е свят. – обясни й. – Та, мъжът напуснал селото и тръгнал. Вървял, вървял и се озовал в една гора, също като тази. През нощта звуците на животните много го плашели и той дори си мислел дали да не се върне у дома, толкова страшно било, но си казал, че трябва да е смел и да…
– Смел? – прекъсна го отново Лили.
– Смел значи да те е страх, но въпреки това да направиш каквото трябва. – отвърна драконът, мислейки си, че ако малката продължава да го прекъсва, никога нямаше да заспят. – Та казал си мъжът, че трябва да е смел и решил да остане. Тъкмо се приготвял да спи, когато чул как една сова вика за помощ. Младежът се колебаел дали да помогне, защото виковете идвали от далеч, а той не искал да се разхожда още в тъмната, страшна гора, но совата плачела толкова сърцераздирателно, че се решил да й помогне.
– Какво е съцераз-ди-ра-телно? – прекъсна го отново Лили и отвори очи да го погледне.
– Сърцераздирателно е, когато нещо е толкова тъжно, че чак теб те трогва. Та…
– Трогва? – прекъсна го отново момичето.
– Разчувства. – изръмжа. – Та…
– И това не знам какво…- каза предпазливо Лили.
Алистър затвори очи и започна да брои, преди да отговори:
– В случая значи, че совата е плакала толкова тъжно, че на мъжът също му е станало тъжно и е решил да й помогне. – отвори очи и я изгледа. – Нещо неясно?
– Не. – побърза да му отговори и се дръпна леко от него. – Разбрал.
– Та. – Алистър й хвърли още един кръвнишки поглед, преди да продължи: – Мъжът отново тръгнал в гората, като следвал виковете на совата. Накрая я намерил заплетена в клоните на един бодлив храст и я освободил. Совата му благодарила и му казала, че ако и той някога в бъдещето има нужда от нейната помощ, само ще трябва да свирне с уста и тя ще го намери.
– Сова говори? – премига объркано Лили. – Защо не кажем нея не вика и спим?
– Това е приказка. – изсумтя примирено Алистър. – В приказките хората могат да говорят с животните и да се разбират с тях. Ние с теб не можем.
При това тя се загледа в него замислено, мръщейки леко чело. Имаше нещо много странно тук, което не бе сигурна, че е разбрала съвсем.
– Приказка хор говори със сова и разбира?
– Да.
– Аз, ти в приказка?
– Не, не сме.
– Ние в свят? – попита го, а когато той кимна леко, Лили също му кимна в отговор. Значи те бяха в свят, а той разказваше за приказка. Мястото, където можеш да кажеш на сова да не прави шум и тя ще спре. Всъщност й се искаше да бяха отишли там, вместо в свят, но явно нямаше как. – Разбрах. А как мъж свир…сви-ру-ка сова?
Алистър въздъхна и изсвири тихо с уста.
– Ето така.
Лили се надигна на лакът и го погледна колкото учудено, толкова и възхитено.
– Пак!
Той го направи пак.
– Научиш мен прави така?
– Утре. Сега ти разказвам приказка. – отново я дръпна да легне. – Затвори си очите и се опитай да заспиш.
– Добре. – съгласи се и побърза да легне и да замижи.
– На следващия ден – продължи драконът. – младежът отново ходел сред гората и по едно време видял един заек. – преди малката отново да успее да го попита, той побърза да обясни: – Заекът е ей толкова голямо животно с дълги уши, което бяга много бързо и живее в дупки под земята. Този заек обаче се бил хванал в капан. Капанът в случая е една примка, която се била увила около крака му ето така. – и той хвана китката й, стискайки съвсем леко. – И заекът не можел да се измъкне, затова мъжът решил да му помогне. Прерязал примката и го освободил, а животното му благодарило и му казало, че ако някога имал нужда от помощта му, само трябва да потропа по земята три пъти – при това Алистър почука по земята с юмрук три пъти. – и заекът ще дойде.
– А после? – попита го с интерес момичето.
– После младежът продължил по пътя си, докато най-накрая не стигнал един град. Градът е нещо като селото, но в него живеят много повече хора. Там живеело и кралското семейство. Това са хората, които управляват някаква част от света. Има крал и кралица. Синовете им се наричат принцове, а дъщерите им – принцеси.
– Какво това семество? – попита го тихо, като в същото време разтърка с ръка очите си.
А пък Алистър си мислеше, че е покрил всичко.
– Семейството е, когато двама души много се харесват и решат да се оженят и да живеят заедно. После им се раждат и деца, а когато тези деца пораснат, също си намират хора, с които много се харесват. Това е семейство.
При това обяснение Лили само премига няколко пъти насреща му, след което просто се отказа. Единственото, което разбра от обяснението му е, че когато хората се харесват, живеят заедно и стават други хора. Само че нещо й подсказваше, че ако се опита сега да си го изясни, той щеше да й се ядоса, а тя не искаше да го ядосва. Искаше и да разбере какво е станало с мъжа и животните, затова реши да остави въпросите за по-късно.
– Какво стана в приказка? – попита го, след като мъжът не продължи да разказва.
– Няма да питаш нищо? – не можа съвсем да скрие изненадата си Алистър.
– Не. Аз нищо не разбра от това, което каза. – призна му и продължи: – Какво стана с мъж и животни?
– Ами… – запъна се драконът. Беше се приготвил психически търпеливо да отговори на всичките й въпроси, но явно щеше да му се размине. – Ами младежът стигнал в града и отишъл в дома на кралското семейство, където видял принцесата и решил, че много я харесва и трябва да се ожени за нея. Но кралят му казал, че ще му я даде, само ако преди това изпълни две задачи. Първата била да му донесе мех, пълен със златна вода. Мъжът обаче не знаел от къде може да намери златна вода, затова решил да пита хората, но и те не знаели. Започнал да се отчайва, че никога няма да изпълни задачата, когато се сетил за совата, свирнал с уста и след малко тя долетяла. Тя му казала, че знае къде се намира златен извор и че може да му донесе, така че мъжът й дал мехът си и зачакал совата да се върне. Чакал ден, два, три, обаче тя така и не се появявала. Той започнал да си мисли, че никога няма да се върне, когато на вечерта на петия ден някой почукал на прозореца му и щом погледнал, видял совата отвън.
Алистър спря и погледна към момичето. Най-сетне беше заспала, въпреки че беше видял как по време на разказа му понякога отваряше стреснато очи, мъчейки се да остане будна, за да чуе края. Драконът подпъхна наметалото около нея и с надеждата да продължи да спи до сутринта също затвори очи.
Можете да намерите още тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Американски старжурналист: В Украйна кон...
За травеститите и хората!
6 задачи през които избраните трябва да ...
За травеститите и хората!
6 задачи през които избраните трябва да ...
Няма коментари
