Постинг
10.12.2022 02:02 -
Карас - 6.1
Лили се събуди от чукането по вратата, последвано от гласа на Далия. Въпреки това не стана веднага да отвори на жената, а няколко секунди просто стоеше и наблюдаваше спящото лице на Влад. Шумът явно не го беше събудил, което значеше, че отново е заспал дълбоко, както беше направил и в гората след онова нападение. Това до някъде я успокои, защото знаеше, че когато спи така, значи че ще се излекува по-бързо. Новото почукване по вратата я накара да се размърда и да се изправи, но тогава ръката на мъжа, която все още държеше китката й, също тръгна с нея. Лили се спря и се опита внимателно да се освободи, но Влад стискаше доста здраво, така че й се наложи да приложи сила, преди да се измъкне, но поне не се притесняваше, че ще го събуди.
Малко след това отключи междинната врата, а след това изтича и до тази на стаята си, където я посрещна малко ядосаната Далия. Щом Лили й обясни за състоянието на Влад, жената обеща да предаде на Майкъл и останалите слуги да не притесняват господин Колинс, докато си почива. Лили беше доволна, че толкова лесно се справи с Далия, но закуската с Александър и Лариса наистина по едно време я притесни. На тях също обясни за неразположението на Влад, но когато Лара предложи да извикат доктор да го прегледа, на Лили й се наложи да положи доста усилия, за да я разубеди. Поне Александър не каза нищо, въпреки че се подсмихваше някак развеселено.
Лили се постара да се придържа към заръката на Влад и да прекара деня обичайно. След закуска отиде на урока си с Далия, като си позволи само няколко минути след това, за да провери как е мъжа. Щом се убеди, че спи спокойно, отиде и на срещата си с Лариса. Новата й приятелка бе съставила списък с имената на благородниците и по-известните търговци, които щяха да присъстват на баловете, като твърдеше, че е много важно Лили да запомни имената им преди това, за да може да ги разпознае и да не ги обърка.
На обяд пък й се наложи да обяснява и пред барон Верде защо Влад отсъства. Мъжът я бе изгледал мнително, но накрая само кимна и за нейно щастие не й зададе повече въпроси. Лили пък остана дори малко след десерта, за да си поговори с Лариса и едва след това се върна в стаята си. Обикновено следващите два часа ги прекарваше в езда и мятане на нож. После почивката й се изразяваше в час с Лара, преди да отиде на урока си по магия, след който обикновено прекарваше още час с Далия, преди да остане сама за упражненията си преди вечеря.
А до тогава имаше още половин ден и Лили искрено се надяваше Влад да се събуди до тогава, защото не беше сигурна, че ще успее да възпре Лариса да не повика доктор. Всъщност се надяваше да се събуди и преди урока по магия, защото се боеше, че баронът ще я разпита по-настоятелно, след като няма други хора да ги слушат. Затова още с влизането в стаята си веднага мина през междинната врата и отиде да го провери. Огледа внимателно гърба му, който в момента представляваше огромна кафява кора на рана, след което премести стола до леглото с намерението да поседи там, докато дойде време да се види с Лара. Тогава той се размърда и тихо простена. Извъртя глава в нейна посока, когато я чу да се приближава бързо до леглото, и криво й се усмихна.
– Хей.
– Как си? – попита го веднага Лили, като в същото време наля малко вода в чашата и му я подаде: – Искаш ли?
– Да. – Алистър се завъртя бавно на една страна, опитвайки се да не се мръщи много на болката и подръпването, причинени от движението, а после седна и изпи водата. Хвърли един поглед към часовника, а после отговори на Лили: – Добре съм. Ти? Имаше ли някакви проблеми?
– Не. Не мисля. – отговори му, като се постара да звучи малко по-убедено, отколкото всъщност беше. – Питаха за теб и им казах, че си неразположен, както се бяхме разбрали. –погледна го притеснено. – А ти сигурен ли си, че си добре? Искаш ли още нещо? Още вода или да ядеш?
– Добре съм, хлапе, спокойно. Ще се изкъпя и нахраня, докато си с Лариса, после ще дойда с теб при Верде.
– Имам още време до Лара, така че мога да ти помогна с къпането, ако искаш?
– Не ми трябва помощ, хлапе. – измърмори недоволно. – Не съм сакат.
– Извинявай, не исках да кажа, че си сакат. – измърмори и сведе поглед.
Драконът я изгледа преценяващо.
– Ще се чувстваш ли по-спокойна, ако ми помогнеш?
– Да. – призна му Лили.
Алистър въздъхна примирено.
– Добре тогава. Но само заради теб, аз мога да се справя чудесно и сам. – после кимна към вратата. – Нареди да ми приготвят вана.
– Добре. – побърза да се съгласи с него и тръгна към междинната врата, за да ползва звънчето на собствената си стая и да извика прислугата там. – Искаш ли да им кажа да ти донесат нещо за ядене?
– Да.
– След малко се връщам. – обеща му и отиде в стаята си, за да говори със слугите.
Щом свърши с това, веднага се върна при Влад. Той не бе в леглото, където го бе оставила, а в средата на стаята и тъкмо пъхаше ръка в ръкава на тъмната риза, която си бе извадил. Лицето му не се сгърчи от болка, но и малкото цвят от него се отече, щом раните на гърба му се опънаха. Без да се замисля, Лили тръгна към него.
– Защо не седнеш или да си полегнеш, докато ги чакаме?
– Казах ти – не съм сакат. – драконът я изгледа кръвнишки и направо й изръмжа, щом тя се пресегна да му помогне. – Да не си посмяла. Мога да се облека и сам.
– Добре. – побърза да се съгласи с него. – Но защо не я облечеш, след като се изкъпеш?
– Защото не искам някой да ме види случайно и да задава въпроси, на които не искам да отговарям.
Закопча няколко копчета, след което издърпа един от столовете около масата и седна, подпирайки лакти на коленете си. Все още се чувстваше доста слаб, но никога нямаше да й го каже. И без това дори и в момента го гледаше така, сякаш всеки момент ще се катурне от стола и ще умре. Въздъхна тихо и й помаха да се приближи, а щом го направи, хвана ръката й.
– Няма да умра, хлапе. – каза й сериозно. – Изгарянето може и да изглежда страшно и вероятно щеше да има причина да се страхуваш, ако се беше случило на някой друг, но това съм аз. Имал съм много по-тежки наранявания от това и съм оцелявал, така че това няма да ме убие. Разбираш ли?
– Да. – отговори. След малко поклати глава. Макар да беше ужасно притеснена за него, усети и как се ядосва само като си помисли за това, което е можело да му се случи. – Не, не разбирам. Изгарянето ти е ужасно. Дори не знам как изобщо си буден и ходиш в момента. И нали ми каза, че нямаш магия, не знаеш много за нея и не можеш да я ползваш? А тя уж е по рождение. Тогава как така сега изведнъж я придоби? И защо изобщо си направил нещо толкова опасно, след като на мен непрекъснато ми повтаряш да внимавам и да не правя неща с нея? Ами ако се беше убил? Или раната ти беше по-сериозна и просто беше останал да лежиш някъде, докато не умреш?
Драконът не отговори за известно време и просто я гледаше замислено. Накрая каза сериозно:
– Ще ти кажа нещо, но трябва да ми обещаеш да не го повтаряш пред никого.
– Обещавам.
– Добре. Тогава седни. – каза той и я издърпа напреки в скута си.
– Не трябва да правиш това! – възпротиви се Лили, но в същото време не смееше нито да диша, нито да се размърда, за да стане, за да не го нарани с движението си. – Ранен си зле. Влад, пусни ме да стана!
– Не. Тук ти е добре. – заяви драконът и премина към историята, говорейки достатъчно тихо, че само тя да може да го чуе: – Аз не съм човек, а дракон. Чувала ли си някой да говори за тях?
– Лариса. – отговори му и се намръщи озадачено. – Сигурен ли си, че си дракон?
Алистър се усмихна и кимна.
– Напълно. Предполагам, че са ти разказвали само лоши неща за нас, нали?
– Ужасни. – поправи го Лили.
– Например?
– Ами например…- провлачи замислено Лили. – Лара ми разказа за едно не много малко село, което се намирало по в страни от другите села, но било хубаво село. И един ден драконите и смеските минавали от там и решили да го нападнат. Намерили и заловили всички хора, които живеели там, дори тези, които били на лов или за дърва. А и децата също. – добави бързо и продължи да разказва по-уверено: – Та заловили всички, след което първо убили децата и бебетата, като карали останалите да гледат. Но не ги убили бързо, ами бавно и мъчително, като понякога отрязвали първо краката и ръцете и ги оставяли така. След това по подобен начин убили жените, накрая събрали мъжете на куп и ги запалили, както са си живи и ги оставили да изгорят заедно с цялото село. А пък друг път…
– Стига. – прекъсна я рязко той, а после, понеже осъзнаваше, че не тя е виновна, добави по-меко: – Схванах.
Въпреки че беше чел подобни неща в историческите книги, не беше чувал до сега някой да говори за тях. Не му харесваше и да го чуе за първи път точно от Лили. Дори по време на войната драконите бяха уважавани даже и от враговете си, а сега наляво и надясно се разпространяваха подобни отвратителни лъжи. Вбесяваше го мисълта, че някой може да вярва в тях, особено след като всъщност Лоугън и последователите му бяха онези от разказа на малката. Десетки селища на смески бяха унищожени точно по този начин, заедно с човеците, които отказваха да се обърнат срещу тях.
– Смяташ ли, че тези истории са верни? – попита я след малко. – Повечето дракони са като мен. Мислиш ли, че съм способен да направя нещо такова?
– Не. – поклати леко глава. Той можеше да убие мъжете, ако го заплашваха, но не вярваше, че би избил всички просто така, затова и добави: – Не мога да си представя да го направиш, но войниците биха го направили.
– Правили са го. – потвърди той. Помълча още малко, след което заразказва:- Преди горе-долу хиляда и петстотин години един човек обяви война на драконите. Войната е… когато една група от много хора нападне друга група с много хора. В случая онзи човек – Лоугън, искаше да ни избие. Не знам дали е успял да го направи, но със сигурност е спечелил войната, защото от драконите няма и следа, а войниците му са навсякъде и се опитват да заловят или убият всеки, който има дори капка драконова кръв в себе си. Онези войници от гората искаха точно това.
– Искали са да те убият? – повтори Лили, а когато той кимна, продължи неразбиращо: – Но откъде знаеха, че си дракон и къде се намираш?
– Има заклинания, които са нещо като… като паяжина. Виждала си как когато някоя муха се оплете в нея, паякът веднага отива при нея, нали? Това е същото, но ние само трябва да стъпим в нея. Разбират, че са хванали дракон, защото заклинанието е свързано с кръвта ни, с магията в нея. – после продължи: – Казах ти, че не мога да ползвам магия и това не беше лъжа. По време на онази война, когато бях още момче, ми се случи нещо, което ме накара да стана… нестабилен. И понеже бях нестабилен, не можех да управлявам магията си нормално. Представлявах опасност както за себе си, така и за всички около мен, затова се взе решение да ми направят талисман. Това е нещо като колието ти и пръстена ми, само че онова служеше да пресече достъпа ми до магията, така че да не мога да я ползвам. Представи си стена между теб и магията в теб. Нещо такова.
– По време на войната си бил момче? – повтори Лили, защото макар че беше чула всичко, което каза до момента, мислите й някак бяха останали там. – Не може да си бил момче тогава. Това е било преди хиляда и петстотин години.
– Драконите сме дълголетни. – усмихна се той. – На теория можем да живеем милиони години, стига някой да не ни убие преди това. – при това очите й станаха огромни, но той продължи: – И така, по време на войната, преди хиляда двеста седемдесет и девет години, ме раниха много тежко. От тогава до малко преди да те срещна бях в хибернация. Талисманът ми го нямаше, когато се събудих, но след дълъг сън е нужно известно време, за да влезеш във форма и магията ти да се върне. Моята се върна, когато разбрахме какъв е елемента ти. Стената просто я нямаше и можех да я докосна за първи път. Тренирах тайно прости неща в градината, но когато Верде ми даде пръстена, вече можех да изляза в гората, където никой не може да ме види, и да изпробвам нещо по-сложно. Исках да наваксам. – поклати глава разочаровано. – Бях нетърпелив и се надцених.
– Но сега ще изчакаш да оздравееш и повече няма да правиш сложни магии, нали? – попита го напрегнато Лили, защото дракон или не, Влад можеше да пострада дори по-сериозно от сега и дори да умре.
– Да, ще оздравея и няма да правя сложни магии засега. – обеща й той. – А ти трябва да ме използваш за поука. Нещо подобно може да се случи и с теб, ако не внимаваш, само че ти няма да оздравееш за няколко дни.
– Аз внимавам. – отговори му, преди да попита: – А ти оздравяваш по-бързо, защото си дракон?
– Да. Имаме една способност, нарича се регенерация, която ни помага да оздравеем бързо. Тя ни предпазва и от болести, дава ни по-добри шансове да оцелеем, ако се отровим, не ни позволява да се напием от обикновен алкохол, както и още някои други неща.
– Всичко това? – изгледа го учудено Лили, а единственото за което можеше да мисли в момента беше, че ще бъде много хубаво, ако и тя има регенерация.
– Всичко това. – кимна той.
– А може ли и аз да имам регенерация?
– Честно ли? – каза и я погледна замислено. – Не съм сигурен. Може и да се отключи някога, но не знам нито дали е възможно, нито кога ще се случи, ако е. Засега просто ще трябва да те пазим.
– Ще се пазя. – обеща му. – И ще внимавам с магията.
– Добро дете. – усмихна й се той, а после се ослуша и я потупа по гърба. – Стани. Храната ми идва.
Лили тъкмо се изправи и на вратата наистина се почука два пъти тихо, затова отиде да отвори. Не се изненада, че наистина се оказа храната, която му беше поръчала. Повече я изненада факта, че я беше чул, преди да са почукали. Въпреки това се усмихна мило на прислужницата, която за нейно щастие не беше Анет, и след като й благодари и я изпрати, се обърна към младежа:
– Как я чу? Аз не чух нищо да идва, а слушах.
– Драконите имаме силен слух. – обясни той, докато отваряше капака на подноса, който Лили остави на масата. – Зрението и обонянието също.
– Какво още? – попита го, докато се чудеше дали няма как и тя да получи поне по-силен слух, защото щеше наистина да й е от полза.
– По-силни, бързи и издръжливи сме от хората.
– И стрелкането ли? – попита го, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът му.
– И стрелкането. – отряза си от месото, а след като го сдъвка, добави: – Някъде на моите години ни изникват крила, така че можем и да летим.
– И да летите. – повтори след него Лили.
От казаното до момента разбираше, че драконите бяха нещо много близо до Боговете, както ги описваха в приказките, а войниците бяха просто човеци. И въпреки това бяха успели първият път да заловят Влад, а и да го ранят лошо, и то не веднъж. Бе вярвала, че той е непобедим още преди да научи какво е, а сега само бе получила потвърждение. Той наистина можеше да победи всеки. И сигурно щеше, ако тя не беше там.
– Влад, съжалявам. – промълви. – Ако не ти пречех толкова много, войниците сигурно дори нямаше да те докоснат.
Той я погледна изненадано, а после се намръщи.
– Да не си посмяла да мислиш такива глупости, хлапе. – скара й се. – Много добре знаех какво да очаквам, ако те взема с мен. Прецених, че мога да се грижа и за двама ни, и го направих.
– Благодаря. – отговори му. – Че се грижиш за мен.
– Няма за какво. – отсече той малко смутено и се съсредоточи в чинията. – Естествено е.
Лили сигурно щеше да му зададе още въпроси, ако не беше видяла как Влад се съсредоточи върху храната си. Само че те не искаха просто така да изчезнат и продължиха да се въртят нахално из главата й, а колкото повече Лили премисляше новите неща, които току-що научи, толкова повече ставаха и самите въпроси. Като например, защо хората вярваха на тези истории за драконите? Дори и не всички дракони да бяха като Влад, хората по селата не бяха ли ходили в гората? Там щяха да видят войниците и да разберат кой всъщност е направил всички тези неща. Също така се чудеше дали Влад не стои в имението, защото чака крилата му да поникнат. Ако можеше да лети, със сигурност щеше много по-бързо да намери хората, които търси, а от там и семейството си. Всъщност имаше и няколко въпроса, които засягаха магията, талисманите, които имаха, и още един куп неща. Успоредно с това не спираше да следи мъжа за признаци на изтощение или че се влошава. Дори и да имаше тази регенерация, сигурно и на нея щеше да й отнеме време да го излекува.
Лили проследи как последното парче в чинията му беше изядено, а след това погледа й остана прикован върху лицето му, докато бавно осъзнаваше, че това, което й беше разказал току-що, е много по-сериозно от обикновена тайна, която трябва да пази. Това беше ужасно важно, защото ако някой го научеше, сигурно този Лоугън щеше на мига да се появи тук и да убие Влад, а после да наговори толкова много лъжи за него, че дори хората, които го познават, да им повярват.
– Аз наистина няма да кажа на никого и никога, това което ми разказа преди малко. – каза му решително.
– Знам, хлапе. Иначе и аз нямаше да ти го кажа. – усмихна й се. – Ако онези хора, при които отиваме, попитат, можеш да кажеш на тях. Също и на другите дракони, ако ги намеря. До тогава обаче за тези неща можеш да говориш само с мен.
Скоро на вратата му се почука отново, за да му съобщят, че ваната му е готова. Лили му помогна да си извади чисти дрехи, въпреки че й каза, че може и сам, а после започна да го следва към банята. Преди да влязат вътре, Алистър каза:
– Хлапе, наистина няма нужда да правиш това. Ще си намокриш и роклята. По-добре е да изчакаш тук.
– Ще се преоблека после.
– Лили, не ми трябваш вътре. Имам само да вляза във ваната, да се насапунисам и да се изплакна.
Малката сведе глава, но не и преди Алистър да види нещастното й изражение. Миг по-късно чу и как сърцето й заби неспокойно, а цялото и тяло се напрегна, сякаш се готвеше да влезе в битка. Драконът въздъхна примирено.
– Можеш да чакаш пред банята.
– Добре. – побърза да се съгласи Лили, преди той отново да е размислил. – Но ще ми кажеш, ако имаш нужда от помощ, нали?
– Да, да. – измърмори разсеяно, колкото да я накара да спре да досажда.
Лили влезна по него в банята и премести столчето отвън, след което послушно седна на него, точно както той й нареди. Истината бе, че наистина искаше да му помогне. Можеше и да го насaпуниса, така че да не му се налага да опъва раната толкова, но до краят на къпането той не я извика, а когато най-сетне излезе от ваната, изплакна се и се уви в хавлията, на нея й остана единствено да го последва обратно в стаята.
– Влад, чудех се нещо. – започна малко несигурно. – Ти каза, че имаш магия в теб, каза и че баронът също я има. А той ни даде талисманите, явно за да ни скрие от този Лоугън. Баронът да не е дракон? Или смеска? За това ли ни спаси от войниците и ни доведе тук, а сега ти помага?
– Не, баронът не е нито дракон, нито смеска. Той е нещо друго, но все още не мога да ти кажа какво. – застана пред огледалото и започна да се реши, внимавайки да не се мръщи от опъването по гърба си при всяко движение. Намръщи се обаче, когато забеляза, че част от косата му е изгоряла след снощи и беше неравна. – Помогна ни, понеже все още има хора, които смятат, че драконите и смеските не са направили нищо лошо и не заслужават да бъдат избивани. И защото държи на теб. – отвори едно чекмедже и извади ножица от там, след което отново застана пред огледалото и започна да подравнява косата си. Бързо му стана ясно, че само влошава положението. – Ще извикаш ли Далия? Време ми е да се подстрижа както трябва.
Щом слугинята пристигна и Алистър й каза какво иска от нея, Лили се извини и излезе за уговорката си с Лариса. Далия пък не можеше да бъде по-щастлива, че най-сетне драконът ще заприлича на цивилизован мъж, а не на дивак. Той я остави да си дърдори, като през това време внимателно тренираше контрола си над магията, докосвайки и пускайки я. Само че когато Далия извади някакво бурканче с вакса за коса, му се наложи да изостави упражненията си и категорично да й откаже цели пет пъти, преди жената да му се тросне, че си е негова работа, щом иска да изглежда като глухарче, да се врътне на пети и да изхвърчи ядосано от стаята, мърморейки си през цялото време, че дивакът си е дивак, както и да го облечеш и нагласиш. Алистър пък нарочно прокара пръсти през и без това стърчащата си коса, правейки я още по-рошава, точно когато слугинята се обърна, за да му хвърли един последен гневен поглед.
Оставаше му малко повече от час преди урока на Лили, затова реши да се разходи до конюшнята. Демонът всъщност много красноречиво го бе „уволнил” от там, когато племенниците на барона дойдоха, за да може да държи Лили под око и да я пази от Алекс, но след толкова време драконът се бе успокоил, че нищо страшно няма да се случи на момичето, ако не е непрекъснато до нея. А и тя, също като него, имаше нужда да прекара известно време с някой друг или сама, затова той започна да се връща там, въпреки мърморенето на Верде.
Когато часът за урокът на малката наближи, Алистър отиде да я намери. Не му беше особено трудно, защото през слънчевите дни двете с Лариса седяха на пейка под сянката на висок бук и четяха някоя книга или си приказваха. И сега бяха там. Лариса го забеляза първа и в началото изгледа главата му изненадано, а после стисна устни в опит да не се засмее, обърна се към Лили, която все още четеше някакъв стих на глас, и лекичко я сръчка в ребрата. Тя остави книгата, изправи се и отиде до него. Обиколи го бавно един път и му се усмихна.
– Хубав си. – при това вдигна ръка и докосна леко косата му. – И наистина си пухкав!
– Не съм. – заяви категорично.
– Си. – отговори му Лили и се обърна назад към Лара: – Нали е пухкав?
– По-скоро бих го нарекла рошав. – отговори й девойката.
Лариса всъщност полагаше всячески усилия да не се разсмее на картинката, която представляваха в момента двамата. Лили стоеше със светнал поглед и заровена в косата му ръка, докато Влад се беше привел леко напред, явно за да й е по-удобно, и в същото време гледаше възмутено към момичето и двамата спореха колко точно пухкав е.
– Не можеш да кажеш на мъж, че е пухкав, хлапе. Мъжете не са пухкави.
– Но ти си пухкав. – отговори му, като в същото време леко дръпна косата му, преди отново да прокара ръце през нея.
– Рошав, Лили. Нарича се рошав. – подсказа й Лариса.
– Косата му е сресана. – възрази й момичето и се усмихна още по-доволно на смръщения поглед на младежа. – Винаги ли става толкова хубава, когато я подстрижеш?
Ако не можеше да види искреното удоволствие в погледа й и не я познаваше достатъчно добре, щеше да реши, че се заяжда с него. Това беше и единствената причина да стои пред нея и да я оставя да мачка косата му.
– Това е просто коса, хлапе. – измърмори. – И може ли да се върнем на смъртната обида, която ми отправи?
– Каква обида?
– През целия ми живот никой никога не ме е наричал пухкав. – каза той. – Никой не би посмял.
– Може би, защото си рошав. – Лили прекара още веднъж ръце през косата му и с видимо нежелание все пак го пусна. – И сега си доста рошав. Дори повече от преди малко, но ти отива.
Алистър поклати примирено глава.
– Щом ти харесва толкова, ще я държа къса. – каза й, прегърна я през рамената и се усмихна на Лара. – Да те изпратим до някъде?
– Благодаря, но времето е хубаво и ще остана още малко тук, но вие вървете.- усмихна им се Лариса – Ще се видим на вечеря.
– Тогава до довечера. – каза той и двамата с Лили тръгнаха, след като малката й помаха за довиждане.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Малко след това отключи междинната врата, а след това изтича и до тази на стаята си, където я посрещна малко ядосаната Далия. Щом Лили й обясни за състоянието на Влад, жената обеща да предаде на Майкъл и останалите слуги да не притесняват господин Колинс, докато си почива. Лили беше доволна, че толкова лесно се справи с Далия, но закуската с Александър и Лариса наистина по едно време я притесни. На тях също обясни за неразположението на Влад, но когато Лара предложи да извикат доктор да го прегледа, на Лили й се наложи да положи доста усилия, за да я разубеди. Поне Александър не каза нищо, въпреки че се подсмихваше някак развеселено.
Лили се постара да се придържа към заръката на Влад и да прекара деня обичайно. След закуска отиде на урока си с Далия, като си позволи само няколко минути след това, за да провери как е мъжа. Щом се убеди, че спи спокойно, отиде и на срещата си с Лариса. Новата й приятелка бе съставила списък с имената на благородниците и по-известните търговци, които щяха да присъстват на баловете, като твърдеше, че е много важно Лили да запомни имената им преди това, за да може да ги разпознае и да не ги обърка.
На обяд пък й се наложи да обяснява и пред барон Верде защо Влад отсъства. Мъжът я бе изгледал мнително, но накрая само кимна и за нейно щастие не й зададе повече въпроси. Лили пък остана дори малко след десерта, за да си поговори с Лариса и едва след това се върна в стаята си. Обикновено следващите два часа ги прекарваше в езда и мятане на нож. После почивката й се изразяваше в час с Лара, преди да отиде на урока си по магия, след който обикновено прекарваше още час с Далия, преди да остане сама за упражненията си преди вечеря.
А до тогава имаше още половин ден и Лили искрено се надяваше Влад да се събуди до тогава, защото не беше сигурна, че ще успее да възпре Лариса да не повика доктор. Всъщност се надяваше да се събуди и преди урока по магия, защото се боеше, че баронът ще я разпита по-настоятелно, след като няма други хора да ги слушат. Затова още с влизането в стаята си веднага мина през междинната врата и отиде да го провери. Огледа внимателно гърба му, който в момента представляваше огромна кафява кора на рана, след което премести стола до леглото с намерението да поседи там, докато дойде време да се види с Лара. Тогава той се размърда и тихо простена. Извъртя глава в нейна посока, когато я чу да се приближава бързо до леглото, и криво й се усмихна.
– Хей.
– Как си? – попита го веднага Лили, като в същото време наля малко вода в чашата и му я подаде: – Искаш ли?
– Да. – Алистър се завъртя бавно на една страна, опитвайки се да не се мръщи много на болката и подръпването, причинени от движението, а после седна и изпи водата. Хвърли един поглед към часовника, а после отговори на Лили: – Добре съм. Ти? Имаше ли някакви проблеми?
– Не. Не мисля. – отговори му, като се постара да звучи малко по-убедено, отколкото всъщност беше. – Питаха за теб и им казах, че си неразположен, както се бяхме разбрали. –погледна го притеснено. – А ти сигурен ли си, че си добре? Искаш ли още нещо? Още вода или да ядеш?
– Добре съм, хлапе, спокойно. Ще се изкъпя и нахраня, докато си с Лариса, после ще дойда с теб при Верде.
– Имам още време до Лара, така че мога да ти помогна с къпането, ако искаш?
– Не ми трябва помощ, хлапе. – измърмори недоволно. – Не съм сакат.
– Извинявай, не исках да кажа, че си сакат. – измърмори и сведе поглед.
Драконът я изгледа преценяващо.
– Ще се чувстваш ли по-спокойна, ако ми помогнеш?
– Да. – призна му Лили.
Алистър въздъхна примирено.
– Добре тогава. Но само заради теб, аз мога да се справя чудесно и сам. – после кимна към вратата. – Нареди да ми приготвят вана.
– Добре. – побърза да се съгласи с него и тръгна към междинната врата, за да ползва звънчето на собствената си стая и да извика прислугата там. – Искаш ли да им кажа да ти донесат нещо за ядене?
– Да.
– След малко се връщам. – обеща му и отиде в стаята си, за да говори със слугите.
Щом свърши с това, веднага се върна при Влад. Той не бе в леглото, където го бе оставила, а в средата на стаята и тъкмо пъхаше ръка в ръкава на тъмната риза, която си бе извадил. Лицето му не се сгърчи от болка, но и малкото цвят от него се отече, щом раните на гърба му се опънаха. Без да се замисля, Лили тръгна към него.
– Защо не седнеш или да си полегнеш, докато ги чакаме?
– Казах ти – не съм сакат. – драконът я изгледа кръвнишки и направо й изръмжа, щом тя се пресегна да му помогне. – Да не си посмяла. Мога да се облека и сам.
– Добре. – побърза да се съгласи с него. – Но защо не я облечеш, след като се изкъпеш?
– Защото не искам някой да ме види случайно и да задава въпроси, на които не искам да отговарям.
Закопча няколко копчета, след което издърпа един от столовете около масата и седна, подпирайки лакти на коленете си. Все още се чувстваше доста слаб, но никога нямаше да й го каже. И без това дори и в момента го гледаше така, сякаш всеки момент ще се катурне от стола и ще умре. Въздъхна тихо и й помаха да се приближи, а щом го направи, хвана ръката й.
– Няма да умра, хлапе. – каза й сериозно. – Изгарянето може и да изглежда страшно и вероятно щеше да има причина да се страхуваш, ако се беше случило на някой друг, но това съм аз. Имал съм много по-тежки наранявания от това и съм оцелявал, така че това няма да ме убие. Разбираш ли?
– Да. – отговори. След малко поклати глава. Макар да беше ужасно притеснена за него, усети и как се ядосва само като си помисли за това, което е можело да му се случи. – Не, не разбирам. Изгарянето ти е ужасно. Дори не знам как изобщо си буден и ходиш в момента. И нали ми каза, че нямаш магия, не знаеш много за нея и не можеш да я ползваш? А тя уж е по рождение. Тогава как така сега изведнъж я придоби? И защо изобщо си направил нещо толкова опасно, след като на мен непрекъснато ми повтаряш да внимавам и да не правя неща с нея? Ами ако се беше убил? Или раната ти беше по-сериозна и просто беше останал да лежиш някъде, докато не умреш?
Драконът не отговори за известно време и просто я гледаше замислено. Накрая каза сериозно:
– Ще ти кажа нещо, но трябва да ми обещаеш да не го повтаряш пред никого.
– Обещавам.
– Добре. Тогава седни. – каза той и я издърпа напреки в скута си.
– Не трябва да правиш това! – възпротиви се Лили, но в същото време не смееше нито да диша, нито да се размърда, за да стане, за да не го нарани с движението си. – Ранен си зле. Влад, пусни ме да стана!
– Не. Тук ти е добре. – заяви драконът и премина към историята, говорейки достатъчно тихо, че само тя да може да го чуе: – Аз не съм човек, а дракон. Чувала ли си някой да говори за тях?
– Лариса. – отговори му и се намръщи озадачено. – Сигурен ли си, че си дракон?
Алистър се усмихна и кимна.
– Напълно. Предполагам, че са ти разказвали само лоши неща за нас, нали?
– Ужасни. – поправи го Лили.
– Например?
– Ами например…- провлачи замислено Лили. – Лара ми разказа за едно не много малко село, което се намирало по в страни от другите села, но било хубаво село. И един ден драконите и смеските минавали от там и решили да го нападнат. Намерили и заловили всички хора, които живеели там, дори тези, които били на лов или за дърва. А и децата също. – добави бързо и продължи да разказва по-уверено: – Та заловили всички, след което първо убили децата и бебетата, като карали останалите да гледат. Но не ги убили бързо, ами бавно и мъчително, като понякога отрязвали първо краката и ръцете и ги оставяли така. След това по подобен начин убили жените, накрая събрали мъжете на куп и ги запалили, както са си живи и ги оставили да изгорят заедно с цялото село. А пък друг път…
– Стига. – прекъсна я рязко той, а после, понеже осъзнаваше, че не тя е виновна, добави по-меко: – Схванах.
Въпреки че беше чел подобни неща в историческите книги, не беше чувал до сега някой да говори за тях. Не му харесваше и да го чуе за първи път точно от Лили. Дори по време на войната драконите бяха уважавани даже и от враговете си, а сега наляво и надясно се разпространяваха подобни отвратителни лъжи. Вбесяваше го мисълта, че някой може да вярва в тях, особено след като всъщност Лоугън и последователите му бяха онези от разказа на малката. Десетки селища на смески бяха унищожени точно по този начин, заедно с човеците, които отказваха да се обърнат срещу тях.
– Смяташ ли, че тези истории са верни? – попита я след малко. – Повечето дракони са като мен. Мислиш ли, че съм способен да направя нещо такова?
– Не. – поклати леко глава. Той можеше да убие мъжете, ако го заплашваха, но не вярваше, че би избил всички просто така, затова и добави: – Не мога да си представя да го направиш, но войниците биха го направили.
– Правили са го. – потвърди той. Помълча още малко, след което заразказва:- Преди горе-долу хиляда и петстотин години един човек обяви война на драконите. Войната е… когато една група от много хора нападне друга група с много хора. В случая онзи човек – Лоугън, искаше да ни избие. Не знам дали е успял да го направи, но със сигурност е спечелил войната, защото от драконите няма и следа, а войниците му са навсякъде и се опитват да заловят или убият всеки, който има дори капка драконова кръв в себе си. Онези войници от гората искаха точно това.
– Искали са да те убият? – повтори Лили, а когато той кимна, продължи неразбиращо: – Но откъде знаеха, че си дракон и къде се намираш?
– Има заклинания, които са нещо като… като паяжина. Виждала си как когато някоя муха се оплете в нея, паякът веднага отива при нея, нали? Това е същото, но ние само трябва да стъпим в нея. Разбират, че са хванали дракон, защото заклинанието е свързано с кръвта ни, с магията в нея. – после продължи: – Казах ти, че не мога да ползвам магия и това не беше лъжа. По време на онази война, когато бях още момче, ми се случи нещо, което ме накара да стана… нестабилен. И понеже бях нестабилен, не можех да управлявам магията си нормално. Представлявах опасност както за себе си, така и за всички около мен, затова се взе решение да ми направят талисман. Това е нещо като колието ти и пръстена ми, само че онова служеше да пресече достъпа ми до магията, така че да не мога да я ползвам. Представи си стена между теб и магията в теб. Нещо такова.
– По време на войната си бил момче? – повтори Лили, защото макар че беше чула всичко, което каза до момента, мислите й някак бяха останали там. – Не може да си бил момче тогава. Това е било преди хиляда и петстотин години.
– Драконите сме дълголетни. – усмихна се той. – На теория можем да живеем милиони години, стига някой да не ни убие преди това. – при това очите й станаха огромни, но той продължи: – И така, по време на войната, преди хиляда двеста седемдесет и девет години, ме раниха много тежко. От тогава до малко преди да те срещна бях в хибернация. Талисманът ми го нямаше, когато се събудих, но след дълъг сън е нужно известно време, за да влезеш във форма и магията ти да се върне. Моята се върна, когато разбрахме какъв е елемента ти. Стената просто я нямаше и можех да я докосна за първи път. Тренирах тайно прости неща в градината, но когато Верде ми даде пръстена, вече можех да изляза в гората, където никой не може да ме види, и да изпробвам нещо по-сложно. Исках да наваксам. – поклати глава разочаровано. – Бях нетърпелив и се надцених.
– Но сега ще изчакаш да оздравееш и повече няма да правиш сложни магии, нали? – попита го напрегнато Лили, защото дракон или не, Влад можеше да пострада дори по-сериозно от сега и дори да умре.
– Да, ще оздравея и няма да правя сложни магии засега. – обеща й той. – А ти трябва да ме използваш за поука. Нещо подобно може да се случи и с теб, ако не внимаваш, само че ти няма да оздравееш за няколко дни.
– Аз внимавам. – отговори му, преди да попита: – А ти оздравяваш по-бързо, защото си дракон?
– Да. Имаме една способност, нарича се регенерация, която ни помага да оздравеем бързо. Тя ни предпазва и от болести, дава ни по-добри шансове да оцелеем, ако се отровим, не ни позволява да се напием от обикновен алкохол, както и още някои други неща.
– Всичко това? – изгледа го учудено Лили, а единственото за което можеше да мисли в момента беше, че ще бъде много хубаво, ако и тя има регенерация.
– Всичко това. – кимна той.
– А може ли и аз да имам регенерация?
– Честно ли? – каза и я погледна замислено. – Не съм сигурен. Може и да се отключи някога, но не знам нито дали е възможно, нито кога ще се случи, ако е. Засега просто ще трябва да те пазим.
– Ще се пазя. – обеща му. – И ще внимавам с магията.
– Добро дете. – усмихна й се той, а после се ослуша и я потупа по гърба. – Стани. Храната ми идва.
Лили тъкмо се изправи и на вратата наистина се почука два пъти тихо, затова отиде да отвори. Не се изненада, че наистина се оказа храната, която му беше поръчала. Повече я изненада факта, че я беше чул, преди да са почукали. Въпреки това се усмихна мило на прислужницата, която за нейно щастие не беше Анет, и след като й благодари и я изпрати, се обърна към младежа:
– Как я чу? Аз не чух нищо да идва, а слушах.
– Драконите имаме силен слух. – обясни той, докато отваряше капака на подноса, който Лили остави на масата. – Зрението и обонянието също.
– Какво още? – попита го, докато се чудеше дали няма как и тя да получи поне по-силен слух, защото щеше наистина да й е от полза.
– По-силни, бързи и издръжливи сме от хората.
– И стрелкането ли? – попита го, въпреки че вече подозираше какъв ще е отговорът му.
– И стрелкането. – отряза си от месото, а след като го сдъвка, добави: – Някъде на моите години ни изникват крила, така че можем и да летим.
– И да летите. – повтори след него Лили.
От казаното до момента разбираше, че драконите бяха нещо много близо до Боговете, както ги описваха в приказките, а войниците бяха просто човеци. И въпреки това бяха успели първият път да заловят Влад, а и да го ранят лошо, и то не веднъж. Бе вярвала, че той е непобедим още преди да научи какво е, а сега само бе получила потвърждение. Той наистина можеше да победи всеки. И сигурно щеше, ако тя не беше там.
– Влад, съжалявам. – промълви. – Ако не ти пречех толкова много, войниците сигурно дори нямаше да те докоснат.
Той я погледна изненадано, а после се намръщи.
– Да не си посмяла да мислиш такива глупости, хлапе. – скара й се. – Много добре знаех какво да очаквам, ако те взема с мен. Прецених, че мога да се грижа и за двама ни, и го направих.
– Благодаря. – отговори му. – Че се грижиш за мен.
– Няма за какво. – отсече той малко смутено и се съсредоточи в чинията. – Естествено е.
Лили сигурно щеше да му зададе още въпроси, ако не беше видяла как Влад се съсредоточи върху храната си. Само че те не искаха просто така да изчезнат и продължиха да се въртят нахално из главата й, а колкото повече Лили премисляше новите неща, които току-що научи, толкова повече ставаха и самите въпроси. Като например, защо хората вярваха на тези истории за драконите? Дори и не всички дракони да бяха като Влад, хората по селата не бяха ли ходили в гората? Там щяха да видят войниците и да разберат кой всъщност е направил всички тези неща. Също така се чудеше дали Влад не стои в имението, защото чака крилата му да поникнат. Ако можеше да лети, със сигурност щеше много по-бързо да намери хората, които търси, а от там и семейството си. Всъщност имаше и няколко въпроса, които засягаха магията, талисманите, които имаха, и още един куп неща. Успоредно с това не спираше да следи мъжа за признаци на изтощение или че се влошава. Дори и да имаше тази регенерация, сигурно и на нея щеше да й отнеме време да го излекува.
Лили проследи как последното парче в чинията му беше изядено, а след това погледа й остана прикован върху лицето му, докато бавно осъзнаваше, че това, което й беше разказал току-що, е много по-сериозно от обикновена тайна, която трябва да пази. Това беше ужасно важно, защото ако някой го научеше, сигурно този Лоугън щеше на мига да се появи тук и да убие Влад, а после да наговори толкова много лъжи за него, че дори хората, които го познават, да им повярват.
– Аз наистина няма да кажа на никого и никога, това което ми разказа преди малко. – каза му решително.
– Знам, хлапе. Иначе и аз нямаше да ти го кажа. – усмихна й се. – Ако онези хора, при които отиваме, попитат, можеш да кажеш на тях. Също и на другите дракони, ако ги намеря. До тогава обаче за тези неща можеш да говориш само с мен.
Скоро на вратата му се почука отново, за да му съобщят, че ваната му е готова. Лили му помогна да си извади чисти дрехи, въпреки че й каза, че може и сам, а после започна да го следва към банята. Преди да влязат вътре, Алистър каза:
– Хлапе, наистина няма нужда да правиш това. Ще си намокриш и роклята. По-добре е да изчакаш тук.
– Ще се преоблека после.
– Лили, не ми трябваш вътре. Имам само да вляза във ваната, да се насапунисам и да се изплакна.
Малката сведе глава, но не и преди Алистър да види нещастното й изражение. Миг по-късно чу и как сърцето й заби неспокойно, а цялото и тяло се напрегна, сякаш се готвеше да влезе в битка. Драконът въздъхна примирено.
– Можеш да чакаш пред банята.
– Добре. – побърза да се съгласи Лили, преди той отново да е размислил. – Но ще ми кажеш, ако имаш нужда от помощ, нали?
– Да, да. – измърмори разсеяно, колкото да я накара да спре да досажда.
Лили влезна по него в банята и премести столчето отвън, след което послушно седна на него, точно както той й нареди. Истината бе, че наистина искаше да му помогне. Можеше и да го насaпуниса, така че да не му се налага да опъва раната толкова, но до краят на къпането той не я извика, а когато най-сетне излезе от ваната, изплакна се и се уви в хавлията, на нея й остана единствено да го последва обратно в стаята.
– Влад, чудех се нещо. – започна малко несигурно. – Ти каза, че имаш магия в теб, каза и че баронът също я има. А той ни даде талисманите, явно за да ни скрие от този Лоугън. Баронът да не е дракон? Или смеска? За това ли ни спаси от войниците и ни доведе тук, а сега ти помага?
– Не, баронът не е нито дракон, нито смеска. Той е нещо друго, но все още не мога да ти кажа какво. – застана пред огледалото и започна да се реши, внимавайки да не се мръщи от опъването по гърба си при всяко движение. Намръщи се обаче, когато забеляза, че част от косата му е изгоряла след снощи и беше неравна. – Помогна ни, понеже все още има хора, които смятат, че драконите и смеските не са направили нищо лошо и не заслужават да бъдат избивани. И защото държи на теб. – отвори едно чекмедже и извади ножица от там, след което отново застана пред огледалото и започна да подравнява косата си. Бързо му стана ясно, че само влошава положението. – Ще извикаш ли Далия? Време ми е да се подстрижа както трябва.
Щом слугинята пристигна и Алистър й каза какво иска от нея, Лили се извини и излезе за уговорката си с Лариса. Далия пък не можеше да бъде по-щастлива, че най-сетне драконът ще заприлича на цивилизован мъж, а не на дивак. Той я остави да си дърдори, като през това време внимателно тренираше контрола си над магията, докосвайки и пускайки я. Само че когато Далия извади някакво бурканче с вакса за коса, му се наложи да изостави упражненията си и категорично да й откаже цели пет пъти, преди жената да му се тросне, че си е негова работа, щом иска да изглежда като глухарче, да се врътне на пети и да изхвърчи ядосано от стаята, мърморейки си през цялото време, че дивакът си е дивак, както и да го облечеш и нагласиш. Алистър пък нарочно прокара пръсти през и без това стърчащата си коса, правейки я още по-рошава, точно когато слугинята се обърна, за да му хвърли един последен гневен поглед.
Оставаше му малко повече от час преди урока на Лили, затова реши да се разходи до конюшнята. Демонът всъщност много красноречиво го бе „уволнил” от там, когато племенниците на барона дойдоха, за да може да държи Лили под око и да я пази от Алекс, но след толкова време драконът се бе успокоил, че нищо страшно няма да се случи на момичето, ако не е непрекъснато до нея. А и тя, също като него, имаше нужда да прекара известно време с някой друг или сама, затова той започна да се връща там, въпреки мърморенето на Верде.
Когато часът за урокът на малката наближи, Алистър отиде да я намери. Не му беше особено трудно, защото през слънчевите дни двете с Лариса седяха на пейка под сянката на висок бук и четяха някоя книга или си приказваха. И сега бяха там. Лариса го забеляза първа и в началото изгледа главата му изненадано, а после стисна устни в опит да не се засмее, обърна се към Лили, която все още четеше някакъв стих на глас, и лекичко я сръчка в ребрата. Тя остави книгата, изправи се и отиде до него. Обиколи го бавно един път и му се усмихна.
– Хубав си. – при това вдигна ръка и докосна леко косата му. – И наистина си пухкав!
– Не съм. – заяви категорично.
– Си. – отговори му Лили и се обърна назад към Лара: – Нали е пухкав?
– По-скоро бих го нарекла рошав. – отговори й девойката.
Лариса всъщност полагаше всячески усилия да не се разсмее на картинката, която представляваха в момента двамата. Лили стоеше със светнал поглед и заровена в косата му ръка, докато Влад се беше привел леко напред, явно за да й е по-удобно, и в същото време гледаше възмутено към момичето и двамата спореха колко точно пухкав е.
– Не можеш да кажеш на мъж, че е пухкав, хлапе. Мъжете не са пухкави.
– Но ти си пухкав. – отговори му, като в същото време леко дръпна косата му, преди отново да прокара ръце през нея.
– Рошав, Лили. Нарича се рошав. – подсказа й Лариса.
– Косата му е сресана. – възрази й момичето и се усмихна още по-доволно на смръщения поглед на младежа. – Винаги ли става толкова хубава, когато я подстрижеш?
Ако не можеше да види искреното удоволствие в погледа й и не я познаваше достатъчно добре, щеше да реши, че се заяжда с него. Това беше и единствената причина да стои пред нея и да я оставя да мачка косата му.
– Това е просто коса, хлапе. – измърмори. – И може ли да се върнем на смъртната обида, която ми отправи?
– Каква обида?
– През целия ми живот никой никога не ме е наричал пухкав. – каза той. – Никой не би посмял.
– Може би, защото си рошав. – Лили прекара още веднъж ръце през косата му и с видимо нежелание все пак го пусна. – И сега си доста рошав. Дори повече от преди малко, но ти отива.
Алистър поклати примирено глава.
– Щом ти харесва толкова, ще я държа къса. – каза й, прегърна я през рамената и се усмихна на Лара. – Да те изпратим до някъде?
– Благодаря, но времето е хубаво и ще остана още малко тук, но вие вървете.- усмихна им се Лариса – Ще се видим на вечеря.
– Тогава до довечера. – каза той и двамата с Лили тръгнаха, след като малката й помаха за довиждане.
Моля последвайте Карас тук:
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/
Няма коментари
