Обучението на Лили по бой с оръжия също не вървеше толкова добре, колкото си беше представяла, че ще бъде. Всъщност представите й нямаха нищо общо с действителността. Оръжието беше тежко, от движенията, които правеше, не виждаше особен смисъл, защото колкото и пъти да ги бяха нападали войници в гората, Лили никога не беше виждала Влад да се движи така, както учеше нея. Той просто вадеше меча си, приклякаше леко, а след това с няколко замаха успяваше да убие повечето от нападателите около него. Не изпълняваше някакви определени стъпки или поне тя не беше забелязала, но въпреки всичко се опитваше съвестно да изпълнява инструкциите, които й даваше. Въпреки това Влад изглеждаше разочарован от нея. Може би защото бяха минали шестнайсет дни, откакто започнаха да тренират всеки ден, и въпреки цялото старание Лили не успяваше да повтаря движенията повече от половин час. Тя подозираше, че това е причината още след края на първата седмица Влад да реши да редуват тренировките с меч с такива, в които използваше дървена сопа, но въпреки че тя беше по-лека и с нея й беше по-лесно, Лили имаше усещането, че никога няма да започне да се справя достатъчно добре. Строгите погледи и чести забележки за стойката й само помагаха за това заключение и я караха да се бои, че той просто ще се откаже да я обучава.
Влад никога преди това не се беше държал така с нея. Нито като й обясняваше за нещата извън Мъглата, нито след като дойдоха в имението. Винаги спокойно, бавно и внимателно я беше учил да брои, да се храни по правилата, да чете и дори да се държи като дама. Беше останал внимателен и спокоен, когато на Лили й трябваха дни, за да достигне магията и когато от страх не искаше дори да се доближи до коня, който трябваше да язди. Но сега от това негово поведение нямаше и следа. Когато отидеха на мястото за спаринг и тренировката започнеше, Влад се превръщаше в някакъв напълно различен човек. Мъжът не търпеше въпроси и възражения, почивките бяха твърде кратки, а няколко пъти дори я наказа да кляка и прави коремни преси, когато не успя съвсем да изпълни упражненията и се беше заинатила за малко по-дълга почивка.
Лили никога не си беше мислела, че някога ще смята тренировките с барон Верде за най-приятната част от деня си. Там поне успяваше да се справи през повечето време. Дори когато опитаха нов вид контрол над мъглата, успя да го овладее за два дни. Верде й беше обяснил как да я задържи вътре в себе си и все пак да я използва, за да обгърне съзнанието си в защитен слой. Баронът й обясни, че ще попречи на тези, които я търсят, да я намерят и тъй като Лили не усещаше да изразходва някаква магия – реши да го държи постоянно или поне докато не започне да я изморява. Това се случи само след няколко часа, а когато заспа, на сутринта откри, че защитната преграда е паднала и трябва да я изгради наново.
Верде беше толкова доволен от успеха й, че реши да опитат още нови неща. Напредъка й с тях обаче не беше толкова добър, колкото Лили се беше надявала. Трябваше да придаде на водата стегната форма на кълбо, но в най-добрия случай тя почти приличаше на сфера и не се гърчеше много. След това направиха опит да изкара и задържи две, а после и три топки с вода, но в мига, в който се опитваше да ги премести, магията се разпадаше и водата се разливаше по пода.
Вчера пък бяха опитали да задържи по-голямата част от мъглата пред себе си, като зад гърба си остави съвсем тънък слой. На няколко пъти изглеждаше, че може и да успее, но все завършваше в центъра на изпаренията, а точно преди урока да приключи, направи нещо, заради което преди да се усети, вече бе приспана от Влад. И въпреки че Верде отново я увери, че всичко е наред, нормално е и ще й трябва повече време, за да го направи, не й се беше случвало да я приспиват от седмици, така че Лили знаеше, че този път се е провалила. Както се проваляше във всяко едно нещо, което се опитаха да я научат последните няколко дни.
Всеки искаше от нея да знае нещо ново, непрекъснато я караха да прави различни неща, а с всеки изминал ден тя започваше да се справя все по-зле и по-зле. Уроците бяха толкова много, че вече дори сънуваше как тренира някое движение със сопата или се опитва да обясни какво е искал да каже авторът с описанието на облаците в небето. Тази нощ не беше по-различна, а когато на сутринта се събуди, освен тялото, този път имаше и ужасна, туптяща болка в главата. Като онази, след като изпи прекалено много вино, само че този път не беше пила нищо.
Когато Далия дойде да й обяснява поредните тънкости на правилния етикет по време на бал, на какъвто Лили никога нямаше да отиде, момичето я спря и я помоли да отложат урока. Обясни й, че не се чувства съвсем добре и има нужда от малко почивка, затова ще се разходи в градината и после сигурно ще поседи при люлката, като ще се върне за обяд. Едва се спираше да не тича надолу по стълбите. Имаше нужда да остане сама и да си почине от всичкото това учене, както и от всички очаквания, отправени към нея.
Само след няколко минути се озова пред люлката, но мисълта да седне там и просто да се люлее й се видя непоносима. Нуждаеше се да се движи, а една доста голяма част от нея искаше просто да избяга от всичко, затова Лили пое към оградата с люляка. Тя беше по-далече от имението и бе посещавана единствено от патрулиращите мъже на барона.
Щом се озова пред ароматните храсти обаче, не спря, ами продължи да върви покрай тях, докато накрая Лили не се озова пред задната порта. Не беше мислела да идва тук, защото само няколко метра по-назад беше мястото за тренировка на войниците. Но сега, като погледна към вратата, по чудо неохранявана в момента, се поколеба само миг, преди да премине през нея. Тези няколко крачки бяха накарали сърцето й да блъска бясно в гърдите, а от напрежение се беше задъхала, но накрая бе излязла от имението. Само крачка извън вратата, но беше навън. Свободна и сама. Най-вече сама.
Колкото и приятна да беше тази мисъл, я накара да се стегне и да се обърне с лице към имението. Още от първият ден, в който бяха пристигнали, всички й повтаряха, че не може да излиза извън стените. Имението на барона, макар и достатъчно голямо, се беше превърнало в един вид затвор за Лили. Вътре беше в безопасност от хората, които ги преследваха. Но сега не беше като преди. Имаше медальона, който я криеше, и можеше да обгърне съзнанието си с мъглата.
Нямаше да остава дълго навън. Само десетина минути и щеше да се отдалечи само още малко – колкото да намери някое по-закътано и зашумено дърво, под което да поседи, преди да се върне обратно в имението при всички уроци, забрани и очаквания. Десет минути не бяха чак толкова много време. Едва ли някой щеше да забележи липсата й.
Повтаряше си го, докато вървеше в гората. Накрая избра подходящо дърво, в основата на което седна. Затвори очи и подпря глава на ствола му с доволна въздишка.

Алистър не можеше да я намери. Когато преди почти час се беше качил в стаята, за да вземе Лили за тренировката й с него, Далия му беше казала, че малката е отишла да се поразходи. Тогава не се притесни особено, защото знаеше, че момичето понякога има нужда да се усамоти, а от известно време не бе имала възможност за това. Не се разтревожи кой знае колко и когато не я намери на люлката, решавайки, че сигурно се е отбила при Борис в конюшнята, но когато Филип и останалите коняри му казаха, че днес не са я виждали изобщо, в съзнанието му започна да се прокрадва тревога. Въпреки това провери библиотеката, градините, дори потърси и Лариса, но малката сякаш се бе стопила във въздуха. Поне можеше да отхвърли възможността Александър да й е направил нещо, понеже благородникът беше прекарал цялата сутрин със сестра си.
Зачуди се дали да не опита да хване миризмата й, но това щеше да отнеме време, затова тръгна директно към кабинета на Верде. Демонът я бе открил веднъж в гората. Трябваше да успее да я намери отново.
Отвори рязко вратата и влезе в кабинета, прекъсвайки барона по средата на диктуване на някакво писмо, което секретарят му бързо записваше. Верде го погледна изненадано, а пък хилавият секретар подскочи стреснато и замалко не разля мастилото върху хартията.
– Трябва да говорим. – каза Алистър и хвана погледа на слабия мъж. – Излез.
Човекът отправи объркано изражение към барона. Демонът не мислеше, че хлапакът ще се държи по този начин, ако положението наистина не беше сериозно и ако не бе свързано с дъщеря му.
– Ще те повикам малко по-късно. – освободи секретаря възможно най-спокойно.
– Да, милорд.
Мъжът си побърза да подреди листовете си, поклони се и излезе от кабинета.
– Какво става? – попита Кселос, щом двамата останаха сами в стаята.
– Изчезнала е. Сутринта е казала на Далия, че ще се поразходи и от тогава никой не я е виждал. Търсих навсякъде, но я няма. – избъбри на един дъх. – Намери я.
– Как така е изчезнала?
Без да дочака отговор, се съсредоточи в опит да я намери. Можеше да я усети, че е жива, което беше добре, но проклетия медальон му пречеше както да я локализира, така и да се свърже със съзнанието й, като в крайна сметка след два бързи и неуспешни опита реши да не губи повече време с това.
– Не я откривам. Ще трябва да я търсим по стандартния начин. Вземи колкото войници са ти необходими и я намери.
– Само ще ме забавят. – каза драконът. – Ще се опитам да хвана миризмата й. Ти нареди да претърсят градината и горите навън.
– Ще им наредя.– отговори му Кселос. – Мислиш ли, че е излязла навън? Нали й обяснихме, че не трябва да го прави.
– Също така и дадохме медальон, който да я скрива. – изтъкна драконът и излезе.
Войниците още не бяха научили за случилото се, така че Алистър използва възможността да хване миризмата на малката преди всички да са започнали да обикалят. Известно време просто ходеше-насам натам, вдишвайки дълбоко на всяка втора крачка, но не можа да намери прясна следа, а старите се смесваха с миризмите на всеки, който беше минал от тук. Докато не мина през задния двор, близо до портата. Следата беше слаба, може би на два часа, но драконът можеше да я проследи навън. Изпсува тихо и се затича по пътя, викайки името й. Как и защо войниците я бяха пуснали да излезе – щеше да изяснява по-късно.
На този етап започна сериозно да се притеснява, а съзнанието му да обрисува в детайли всичко, което би могло да се случи на Лили. Макар и да осъзнаваше, че малката вече не е напълно беззащитна, също така и знаеше, че не може и да си даде ясно сметка за последствията от действията си. Например ако срещнеше червени наметала, щеше веднага да избяга или направо да използва мъглата срещу тях, вместо да си спомни, че е Лилиан Фокс и медальонът й я пази. Това щеше да постави не само нея, но и всички в имението в опасност. Имаше също бандити и диви животни; можеше и да е паднала в някое дере и да е ранена. Можеше да е мъртва.
Тя беше дете. Негова отговорност беше да се грижи за нея, да я пази. Ако нещо й се случеше, вината щеше да бъде само негова. Богове, само да я откриеше и да беше добре, никога повече нямаше да я изпусне от поглед. Само да беше добре сега.
Повтаряше си това като мантра, стараейки се да контролира страха, който караше стомахът му да се свива в стегната топка. Беше се отдалечил на може би триста-четиристотин метра по пътя, когато изведнъж усети миризмата й. Беше съвсем прясна. Затича се дори по-бързо напред и извика името й сигурно за стотен път. И тогава, точно преди един завой, малката се появи. Беше жива. Не си спомняше от кога не е усещал подобно облекчение. Алистър продължи да тича към нея, отчитайки, че няма кръв никъде по нея и изглежда добре, ако се изключеше това, че е ужасно бледа и стои като вкаменена. Сякаш беше изплашена от него, помисли си и това го подразни, но не го спря да я прегърне здраво, щом отиде при нея.
– Всички те търсят, хлапе. Изплаши ни. – каза й и просто така изведнъж го заля гняв. Отдръпна се от нея и я погледна намръщено. – Къде беше?
– Излязох за съвсем малко. – отговори му със заекване Лили. Не беше влизало в плана й да заспива под онова дърво, а сега Влад я беше намерил и тя не знаеше какво да му каже, за да не го ядоса повече, отколкото вече беше.
– Никой не те е виждал от сутринта. – изтъкна, мъчейки се да не й повишава тон. – И ясно си спомням, че съм ти обяснил защо не трябва да излизаш навън, както си спомням и че ми обеща, че няма да го правиш.
При последните му думи стомахът й се сви на дори по-стегната топка, отколкото вече беше. Изведнъж й се прииска никога да не беше стигала до задната врата и да я беше прекрачвала, а сега Влад беше ядосан и тя просто не можеше да му каже, че през цялото време е била извън стените, защото щеше да го ядоса дори повече.
– Аз бях на люлката, за това не са ме видели. – изпелтечи.
За няколко мига той само я гледаше.
– Лили, казвал съм ти, че имам остро обоняние, с което мога да усетя не само кога последно си била на люлката, но и че сега ме лъжеш. Отново. – гласът му беше тих и измамно спокоен, но въпреки това Лили пребледня дори повече. Това беше и последната капка за него. Идеше му да я удуши, но се задоволи с това да стисне леко раменете й и да й се развика: – Имаш ли някаква идея колко притеснен бях за теб? Търся те повече от час, а какво правиш през това време ти?! Излизаш навън, след като си ми обещала да не го правиш, а сега ме лъжеш най-нагло! Знаеш ли, че съм убивал за много по-малко от всичко това?!
– Аз бях при люлката. – заекна стреснато в отговор Лили.
– Кога? Сутринта? А от тогава до сега?
– Ходих до люляка. – отговори му бързо и сведе поглед,. – И после излязох за малко.
– За малко? Няма те от часове!
Алистър не можеше да повярва колко е нагла. Не само не беше спазила обещанието си и сега го лъжеше, ами беше напълно наясно, че е сгрешила и дори не правеше опит да се извини. Беше обикалял като пълен идиот да я търси, беше се страхувал за нея, а сега тя се държеше по този начин с него. Грижеше се за нея, откакто я срещна. Хранеше я, обличаше я, дори я къпеше. Търпеше непрестанните й глупави въпроси и я беше научил на почти всичко, което в момента знаеше. Пазеше я от всичко и всички, като два пъти едва не го убиха по тази причина, а сега я учеше да се защитава сама, като отново търпеше мрънкането и оплакването й. И тя му отговаряше с това. Усети как пръстите му се впиват в раменете й и побърза да я пусне, преди да я е наранил.
– Единственото, което някога съм искал от теб, е искреност и уважение. Ако не можеш да ми ги дадеш, най-добре си дръж устата затворена.– изръмжа й тихо, а после сграбчи китката й и я затегли назад към имението. – Щом се върнем, ще се извиниш на абсолютно всички.
Лили почти не беше чула какво й каза. Ако до преди малко се чувстваше гузно, то сега я беше страх. Беше усетила как пръстите му се стягат около раменете й, а след това видя гнева в очите му и чу заплахата в гласа му. Това, че сега я влачеше за ръката по пътя изобщо не й помагаше да се успокои. Лили знаеше, че го беше ядосала много. Повече, отколкото някога го е виждала ядосан. Може би дори достатъчно, за да иска да я убие. Тази мисъл накара устата й да пресъхне, а кожата й да настръхне. Влад й беше обещал да я предупреди, преди да го направи, но и Лили му беше обещала да не излиза. Тя не беше спазила обещанието си, тогава защо той трябваше да спазва неговите?
Момичето заби крака в земята и се опита да извърти ръката си и да я освободи от пръстите му, които в момента я стискаха по-здраво от всякога.
– Пусни! – извика.
– Кълна се в Боговете, Лили, нямам нерви за глупостите ти! – обърна глава към нея и я издърпа рязко напред. – Върви!
– Не! – викна и щом стъпи стабилно на краката си, отново се задърпа. – Пусни ме!
В отговор той продължи да я тегли напред. Лили опита отново да се освободи и сигурно щеше да седне на земята, ако не беше сигурна, че Влад просто ще продължи да я влачи след себе си. Тя не можеше да му го позволи. Трябваше да направи нещо, за да го спре и да го накара да я пусне, и трябваше да го направи веднага.
Погледът й уплашено зашари наоколо за нещо, което да използва. И няколко крачки по-напред го видя. Щяха да минат точно покрай един камък. Не беше особено голям и едва ли щеше да свърши кой знае каква работа, но разполагаше само с него. Щом минаха покрай него, Лили бързо го грабна и преди Влад да е имал време да я види и спре, го хвърли по него, улучвайки го в главата.
Това го накара да застине на място и невярващо да докосне удареното място. Не беше възможно да го е ударила, нали? Но щом погледна пръстите си, видя кръвта по тях. Наистина го беше замерила с камък. Обърна се към нея с намерението да й се развика, но щом я погледна, гневът му беше напълно заменен с обида.
– Приключих с теб. – каза тихо. Тя не изглеждаше трогната, ами дори още по-ужасена от преди, затова най-накрая я пусна. Лили веднага отстъпи назад и заоглежда земята, вероятно за още нещо, с което да го замери. Той се усмихна криво и поклати глава. – Не искам да имам нищо общо с теб повече, Лили. Бях до тук. – кимна към имението. – Прибери се и иди директно в кабинета на баща ти. Извини му се. След това ще потърсиш войниците и ще се извиниш и на тях, защото и в момента те търсят. Върви.
Лили остана закована още няколко мига на място, но Влад продължаваше да стои и да не мърда. Без да го изпуска от поглед, тя го заобиколи внимателно и отдалеч. Поколеба се и тръгна бързо към имението, като през няколко крачки поглеждаше през рамо, за да види дали той все още е там и дали не е размислил. Малко по-напред дори намери още няколко подходящи камъка, които побърза да вземе със себе си, но мъжът продължаваше да стои там, където го беше оставила при всяко едно от поглежданията й. Въпреки това успя да се отпусне малко, едва когато се върна в територията на имението, а Влад от известно време не се виждаше. Лили можеше да се върне директно в стаята си и да се заключи там, защото вътре беше най-безопасното място, но дори не й мина тази идея през главата. Вместо това почти тичайки стигна до имението и отиде право в кабинета на барона. Извини му се и му обясни какво се беше случило, а след като Верде й разреши да си тръгне, побърза да намери и войниците. Накрая, след като беше изпълнила всичко, което Влад й беше поръчал, Лили се озова пред вратите на стаите им, гледайки ги нерешително. Едната беше към нейната, а другата водеше в тази, дадена на Влад. Само че последните почти три седмици тя беше живяла изцяло при него, като постепенно вещите й се бяха озовали там. Сега обаче не знаеше къде трябва да влезе.
Времето, изтекло в обяснения и извинения, й бе достатъчно, за да се успокои и да проумее както какво се беше случило на пътя между нея и мъжа, така и какво всъщност й беше казал. Но след като Влад не искаше да има нищо общо с нея, това сигурно значеше, че няма и да живеят повече заедно. Лили се поколеба още малко, след което отиде към своята. Нещата й ги нямаше там, но мъжът сигурно щеше да й ги върне, да накара някой да ги донесе или просто да ги изхвърли. Което и да беше от всичко, накрая тя пак щеше да си ги получи, но мисълта за това не я накара да се почувства по-добре. Една голяма част от нея не искаше Влад да й е сърдит и дори искаше да го види още сега и да му се извини, но друга дори му беше ядосана. Ако я беше пуснал, когато му каза, тя нямаше да го удари с камъка и нищо от това сега нямаше да се случва. Лили реши да се вкопчи в тази мисъл, защото така не усещаше толкова силно паренето на сълзите в очите си и буцата в гърлото, което другата мисъл предизвикваше в нея.


Моля последвайте Карас :) 
https://www.facebook.com/FireAndMist
https://fireandmist.wordpress.com/