Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03 19:58 - Карас - 7.3
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 3070 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Лили откри, че да си ранен навън беше много по-лошо, отколкото да си ранен в Мъглата. Не само че при всяко движение гърба я опъваше и болеше, но не можеше и да заспи за дълго. Освен това още на другия ден Алистър й беше сменил превръзката, което беше съпроводено с миене на раната и повторно мазане с онова щипещо лекарство. Момичето въздъхна леко и отвори очи, само за да открие, че докато е дремала са излезли на някакъв път и в далечината се вижда стена на град.
– Това Силор ли е? – попита развълнувано. – В него ли ще влезнем?
– Да. Но не се радвай. Ще си наемем стая и ще останем там, докато оздравееш. След това си тръгваме.
При това ентусиазмът й се охлади, а Лили облегна обратно глава на гърдите му. Не беше забравила защо щяха да го заобиколят.
– Може би все пак е по-добре да не ходим там. – предложи му неуверено след малко. – В града има много хора, от които да се пазим, а и какво ще правим, ако има и червени наметала и отново поискат онова разрешително?
– Разрешителното е за практикуване на магия, така че докато не използваме никаква, никой няма да ни иска такова нещо. Орденът – онези хора, които са те направили Ограничител – издава такива неща на всеки човек, който може да използва магия. Хората са длъжни да преминат някакво основно обучение, а пък Орденът и Лоугън знаят с точно колко магьосници разполагат и къде се намират. Да знаеш такива неща е доста полезно, ако започне някоя война например. – обясни Алистър. – Щом се доближим още малко, ще трябва да яздиш сама, докато не намерим къде да отседнем. Не може да знаят, че си ранена, иначе ще започнат да задават въпроси.
Лили кимна и се загледа притеснено в приближаващия се град.
– Ще яздя Борис и всичко ще е наред. Даже може да започна още от сега, за да не ни види някой по пътя. – предложи му бързо Лили и отново погледна към него. – Ще се справя, Ал. Обещавам ти, че този път ще се справя.
– Не и ако не спреш да си толкова напрегната. – отвърна драконът и й се усмихна леко. – Спокойно, хлапе. Нямаше да ни водя там, ако не бях сигурен, че всичко ще е наред.
– Знам. – върна му усмивката тя.
Уверението му беше достатъчно, за да поотпусне нервния възел в стомаха й и вълнението за влизането в Силор отново да се надигне в нея. Малко по-натам, но все още прекалено далеч, за да ги види някой, Алистър й помогна да се прехвърли на Борис. Лили веднага разбра, че няма да й е толкова лесно да се преструва на здрава, защото сега нямаше кой да поддържа гърба й и не беше възможно да се отпусне, но стисна зъби и се помъчи поне да не прави гримаси при всяка стъпка на коня.
Вече почти бяха наближили високата градска порта, когато се изравниха с четири каруци, които, както се оказа, принадлежаха на някакъв търговец на вино. Мъжът беше възрастен и доста приказлив, като щом набързо разпита кои са те, започна да разказва за себе си, семейството си, лозите си, какви болести имало по тях и още един куп неща. На Алистър и Лили страшно им напомни за Далия и също като с жената, и при него трябваше много бързо да се вредиш, докато си поема въздух, за да кажеш нещо. Драконът го попита дали знае евтини, но прилични страноприемници, а мъжът започна да ги изброява. Накрая драконът с добре имитирано неудобство го попита дали може да ги заведе до някоя от тях, защото за първи път идват в града, а търговецът веднага се съгласи.
По това време вече бяха достигнали портата. Войниците провериха товара в каруците и поискаха документи за стоката от мъжа, като дори не погледнаха към Лили и Алистър.
Групата им мина през портата и търговецът ги поведе през улиците, докато не стигнаха малка двуетажна сграда. Там ги остави и продължи по пътя си, а двамата с Лили влязоха вътре. Малката разглеждаше с интерес механата и хората в нея, а през това време Алистър им запази стая на втория етаж. В нея имаше място само за двете легла, един гардероб за дрехите и малка маса с два стола, но за сметка на това беше чиста, а на Лили леглото й се видя повече от приказно след дългите дни в гората.
Следващите дни Лили прекара в сън. Не беше сигурна колко точно са минали, защото Алистър основно я будеше, за да яде и да сменят превръзките й. Накрая се беше събудила сама. Беше гладна и за разлика от преди това гърба не я болеше чак толкова много. Това само затвърди мнението й, че дори и навън нещата да се случваха по различен начин, сънят помагаше на раните да заздравеят много по-бързо. Естествено, надеждите й да е напълно здрава бяха безмилостно потъпкани, но поне се чувстваше много по-добре, а и Алистър й помогна внимателно да се изкъпе, ако избърсването й с влажна кърпа можеше да се нарече баня.
Следващите три дни дори излизаха на кратки разходки, така че тя все пак разгледа малко от града. Хранеха се долу в механата. Беше интересно място, където вечер се събираха основно мъже, които сядаха по четирима или шестима на маса и повечето от тях играеха карти, като хвърляха дребни монети по масата. На момичето му беше наистина интересно да ги гледа, въпреки че не беше играта, на която играеше с Лариса и Александър в имението. Дори беше започнала да разбира какви са правилата, когато единият от мъжете я покани да се присъедини към тях. Лили не беше съвсем сигурна, че е редно, но Алистър й разреши и дори той също се присъедини. Първата игра беше пробна, за да й обяснят правилата, но след това Лили спечели няколко игри и беше много развълнувана, че купчинката й с медни креи се беше удвоила и дори се беше сдобила с пет сребърни монети. След това загуби малко от богатството си, преди да спечели още една игра. Но тогава късмета й явно се обърна, защото започна да губи, въпреки че й идваха добри карти. Алистър също губеше, докато от парите на Лили не остана нищо. Тогава късмета сякаш отново им се усмихна и драконът започна да печели игра след игра. Тази нощ бяха останали почти последни в механата, а накрая Алистър беше прибрал всички пари на мъжете, които не изглеждаха никак щастливи, но в крайна сметка с доста мърморене си бяха тръгнали. Лили не помнеше някога да се е забавлявала толкова много, докато не се прибраха в стаята и той й обясни, че всъщност са я лъгали. Лили побесня малко, но в крайна сметка Алистър беше спечелил много повече пари, отколкото бяха заложили, така че нещата все пак се бяха наредили, дори и тя да се усещаше излъгана.
Два дни по-късно Алистър й каза, че ще й маха конците. Това в мигом я изпълни с паника, защото, макар и смътно, помнеше как ги беше поставил и че изобщо не й хареса. Въпреки това послушно легна по корем на леглото, здраво стисна очи и още по-силно чаршафа, преди да му разреши да започне. Дори си беше поела дъх и се беше приготвила да не мърда, когато ръката му най-сетне докосна гърба й, а после усети леко дръпване, след това второ, трето и така, докато след минута драконът не й каза, че е готова. Момичето премига объркано. След като мъжът я намаза с мехлема и я превърза, двамата излязоха на пазар. Купиха храна, превръзки, лекарства и на другия ден рано сутринта, преди все още слънцето да е изгряло, най-сетне напуснаха Силор.
Алистър взе решението да вървят по пътищата, вместо напряко в гората. Така срещаха войнишки патрули доста често, но никой не им обръщаше почти никакво внимание и нямаха повече неприятности. Продължителността на пътуването им обаче се удължи с почти месец, за което спомогнаха и нощувките им в няколко града, през които минаха, за да попълнят провизиите си.
В имението на Верде драконът беше видял една сравнително нова карта на Континента, включваща и елфските територии. За негова изненада и двете все още съществуваха, въпреки че се бяха смалили значително. Тази на Светлите елфи, към които пътуваха, преди заемаше цяла една голяма планинска верига, обширните земи зад нея и стигаше чак до брега на океана. Сега се беше свила до една трета от тези размери. Алистър все още не проумяваше как се е стигнало до всичко това. Лоугън имаше силна и многочислена армия и самият той също беше могъщ магьосник, но нито той, нито хората му бяха непобедими. Не и срещу драконите и елфите, стига да се биеха заедно. Преди да изпадне в хибернация се обсъждаше двете раси да се съюзят и да приключат с тази война веднъж завинаги, но никъде не беше прочел за подобни опити. Сякаш драконите просто се бяха отказали след падането на крепостта Карн. Поне според човешките книги. Но дори и те със сигурност да преувеличаваха събитията, фактът си оставаше – хората бяха победили, а от драконите нямаше следа. Поне скоро щеше да разбере какво се е случило.
Щом стигнаха планината, широките пътища се замениха от черни. Нагоре имаше само един град и двайсетина селца. Срещнаха доста червени плащове, които не пропускаха случай да ги упътят и да ги предупредят да внимават, защото понякога от тук минавали смески. Това не беше никак добре, помисли си Алистър. Ако планината се охраняваше толкова, щеше да е изключително трудно да стигнат до елфската територия. В началото беше предполагал, че границите се патрулират и се чудеше как точно ще се доберат до елфите, но сега си даде сметка, че ще е напълно невъзможно да се придвижват, без да привлекат внимание. Въпреки това обаче нямаха избор.
Продължиха да се изкачват. Нощите ставаха все по-студени, а скоро гъстата зеленина се замени от голи камъни, лишеи и скреж, оставяйки ги без почти никакъв завет. На Лили студа никак не й харесваше и въпреки че се беше опаковала от глава до пети с плътни дрехи, понякога пак зъзнеше, като вечер лягаше между Алистър и малкия лагерен огън, увита в дебело одеяло. През деня пък по няколко пъти на ден го питаше колко още остава, а после въздишаше тежко, когато отговорът му магически не се променяше – от другата страна на планината.
Вървяха нагоре вече седмица, като ставаше все по-трудно да намерят подходящ път за конете. Земята вече беше покрита с тънък пласт лед и животните често се хлъзгаха, което доведе до решението двамата с момичето да вървят пеша и да ги водят, но когато Алистър предложи да ги оставят, Лили се вкопчи в Борис и категорично отказваше, независимо какво й казваше драконът. Той не настоява много, защото беше сигурен, че скоро ще им се наложи да използват конете, но я предупреди, че ако Борис си счупи крака, просто ще го убие. След тази заплаха малката му хвърляше ядосани погледи през следващите часове, но той нямаше намерение да си губи времето в обяснения, които тя нямаше да иска да чуе и не можеше да разбере. А до вечерта напълно спря да мисли за нея.
Първоначално беше усетил нещо, но то беше прекалено слабо и твърде далеч, за да е сигурен. Колкото по-напред отиваха обаче, толкова по-ясно ставаше. Алистър почти не можеше да повярва, но нямаше как да отрече.
Алистър спря и се извърна към Лили с щастлива усмивка.
– Някъде наоколо има дракон, хлапе.
– Къде? – Лили започна да се оглежда наоколо, но освен скали и скреж, не можеше да види нищо друго.
– Сигурно е при елфите. – каза Алистър. – Няма я тук, но мога да усетя, че е наблизо.
– Наблизо? – попита веднага момичето. – Значи вече сме близко до елфите?
– От другата страна на планината ли сме?
При това тя се огледа още веднъж наоколо, но пейзажа не беше започнал магически да се спуска надолу. Даже сякаш имаха все още да се катерят, което пък съвсем накара ентусиазма й да изчезне.
– Не, не сме. – отговори му и добави с надежда: – Но скоро ще бъдем, нали?
– Ще бъдем, когато бъдем. – отвърна той малко раздразнено, понеже малката напълно беше изпуснала същественото, и поведе Стрела отново напред. – Престани да ме питаш вече.
Лили тръгна след него, държейки поводите на Борис и разсеяно галейки от време на време коня.
– Ал? А ти как усети другият дракон? Това да не е още едно от онези неща, в които сте по-добри от хората?
– Не. Драконите имаме Присъствие. Това е излъчването от магията в тялото ни, но само по-младите от нас не могат да го скриват. Служи ни, за да се намираме и да се отбягваме, а при по-възрастните Присъствието се ползва като атака.
Последната част от обяснението изобщо не се понрави на Лили.
– Какво ще правим, ако дракона, който усещаш, ни нападне? – но още докато го казваше осъзна, че може да го засегне с въпроса си, затова бързо добави: – Искам да кажа, има ли причина да иска да ни нападне?
– Ако беше млад мъжки, но това е женска, така че няма да ни нападне.
– Това е добре. – каза с облекчение Лили.– Сигурна съм, че щом е близо, скоро ще я срещнем.
Алистър само й кимна леко и двамата продължиха внимателно да водят конете по заледената земя нагоре. Не говореха, но сякаш се движеха малко по-бързо от преди това и на момичето й се струваше, че Алистър се оглежда повече от обикновено. Самата тя беше отделила не малко време да оглежда камъните и редките голи храсти, които растяха наоколо, но не беше открила нищо притеснително. Реши, че Алистър сигурно се вълнува от срещата с дракона. Искаше да намери другите дракони от първия ден, в който се срещнаха, така че беше нормално да няма търпение да иде при тях. Тя разбираше частта с нетърпението много добре, затова искрено се изненада, че спряха както обикновено, нахраниха се и дори си легнаха, а на сутринта не тръгнаха по-рано и продължиха да ходят пеша сравнително бавно. На негово място тя сигурно би забързала ход.
Ранният следобед почти невидимата пътека, която следваха последните дни, изведнъж стана по-камениста. Скалите около тях от отделни, разпръснати камъни, започнаха да прерастват в хълмчета, които на свой ред се превърнаха в две високи скали, които заграждаха пътя и застрашително се надвесваха над него. И тогава Алистър спря. Лили погледна покрай него към прохода, но не видя никаква причина за спирането.
– Ал? – повика го тихо.
– В края има четирима. – отвърна й също толкова тихо драконът. – По двама и горе.
– Хора ли?
– Естествено, че хора. – каза й раздразнено. – Онези горе са твои. – щом й каза това, малката вдигна поглед към скалите тъкмо когато един от стрелците се изправи, за да се прицели. Със светкавично движение Алистър измъкна един от ножовете си и го хвърли по войника. – Не смей да теглиш вода покрай мен, хлапе. Не искам да завърша като стафида, ясно?
И без да изчака отговор се стрелна към четиримата в края на прохода. Имаше място само за двама от тях да застанат почти рамо до рамо, като другите двама чакаха отвън. Мъжете имаха къси мечове, пригодни за бой в толкова тесен коридор, каквато катаната на дракона не беше. Измъкна дългия си ловен нож и се приготви да се бие с него, но трябваше първо да се размине на косъм с това да остане с една глава по-къс, за да се сети, че сега вече може да ползва магия. В следващия миг запрати едно огнено кълбо по първите двама, довърши ги набързо с ножа и тръгна към другата двойка.
Вниманието на Лили остана върху скалите над тях, но не можеше да види никого. Тогава стрела проблесна над една издатина и прехвърча покрай дракона. Това й беше достатъчно да спре да се чуди. Нямаше да позволи да ранят нито нея, нито Алистър. Приближи се съвсем до скалите, така че стрелецът да не я вижда, приклекна и се съсредоточи. Усмихна се доволно, като усети водата зад скалата. Можеше и да не вижда, но не й и трябваше. Викове отекнаха из прохода. Съсухрен труп се затъркаля по скалата и падна на земята, а Лили освободи изтеглената вода и се съсредоточи върху следващата си мишена. Третият обаче се беше съвзел от изненадата, защото малко преди да стигне до него, успя да пусне две бързи стрели. Една по Алистър и една, която профуча на няма и педя в страни от нея.
– Ал! Добре ли си? – извика притеснено Лили.
Драконът изтегли ножа от гърдите на последния си противник и тръгна обратно към нея.
– Само малко набучен. – каза и с гримаса прекърши опашката на стрелата, която стърчеше от лявата му ръка. – Ти?
– Нищо ми няма. – отговори му и затича към него. Кръвта капеше от пръстите му по земята. – Ал, извинявай. Другият път ще ги убия по-бързо. Какво да направя? Как да ти помогна с раната?
– Никак засега. Нека се върнем при конете.
Лили навлажни пресъхналите си устни, за да спори, но се отказа. От опит знаеше, че когато той не искаше помощта й, само щеше да загуби време в спорове, за това просто тръгна след него. Драконът я накара да извади от дисагите иглата, конците, щипещата смес и бинтове, като се възползва от това, че тя беше заета и не гледаше, за да издърпа стрелата от ръката си. После смъкна ризата си и проми раната с вода. Докато приключи с това, Лили вече беше приготвила всичко необходимо и седна срещу него на земята, гледайки го първо притеснено, а после ужасено, когато Алистър започна съвсем сам да се шие. Свърши без затруднения с едната дупка, но другата се намираше от долната страна на ръката му. При други обстоятелства щеше да се справи криво-ляво и сам, но сега имаше Лили. Малката сякаш знаеше какво ще поиска той от нея и пребледня леко още щом я погледна.
– Ела. – каза й. – Да видим какво си научила с Далия за шиенето.
– Нищо. – заекна. – А и ние само бродирахме, не сме шили.
– Чудесно, и без това нямат много общо. – усмихна й се той и й връчи иглата. – Хайде, започвай. Ще ти обясня какво да правиш.
Изведнъж малкото остро късче метал й се стори по-страшна от меч. Само при мисълта, че трябва да я забие в Алистър, й ставаше лошо. Не можеше да го нарани – самата мисъл за това й беше противна. Само че знаеше, че шиенето на рани е за да им помогне да зарастват по-бързо. А и дупката от стрелата не беше толкова голяма. Момичето стисна по-силно иглата, преглътна с мъка и се втренчи в раната. Щеше да се справи бързо. Така всъщност му помагаше. С тези мисли в главата в крайна сметка посегна към раната. Виждайки обаче как ръката й потреперва, се спря. Изгледа я лошо, пое си дъх и се съсредоточи върху това да се успокои. След малко успя и докато все още беше под контрол се постара да повтори това, което го беше видял да прави и което сега й обясняваше.
Трите шева се сториха най-дългото и трудно нещо, което някога беше правила, но когато най-сетне приключи, с въздишка на облекчение се дръпна от него и го погледна.
– Много ли боля?
– Не, добре се справи.
Алистър отново проми раната. После отвори бурканчето със зелената паста и нанесе дебел слой от нея и от двете страни. Накара Лили да му полива с манерката, за да си измие ръцете, но бързо забеляза, че нейните се тресат доста силно.
– Това беше само една рана, хлапе. Убиваш хора без проблем.
– Те са хора. – отговори му, но все пак се опита да спре да трепери толкова, за да може да му полее. – Те не са ти.
– Те също са живи като мен, хлапе.
– Знам. Но не са теб.
Той въздъхна тихо и се зае да увие марлята около ръката си. Бинта веднага се напои с кръв, което накара Алистър леко да се намръщи, но после се облече набързо и скоро тръгнаха отново. След час драконът вече беше убеден, че стрелата е била намазана с нещо. Раната му продължаваше да кърви, а самият той беше започнал да се чувства отнесен, въпреки че не знаеше дали е от кръвозагубата или от някое друго действие на веществото. Чудеше се дали е отрова. Щеше да е върха на иронията, ако беше оцелял хиляда и няколко стотин години в хибернация под носа на Ордена и Лоугън, после най-силният демон на Карас не се беше отървал от него на място, а накрая беше свил дъщеря му и стигнал до тук, където вече усещаше дракон, само за да умре от някаква глупава стрела. Беше се мъчил с години да изгражда имунитет към отровите, а сега проклетите хора сигурно бяха измислили поне още сто чисто нови. Само при мисълта, че ще трябва да се забавлява с тях, ако оцелее сега, за малко му се прииска всъщност да е отровен и да умира.
До вечерта беше започнало да му се вие свят и да му причернява, което го беше вкиснало съвсем. За момент се зачуди дали пък да не продължат напред и през нощта, понеже проходът ги беше извел от другата страна и сега се спускаха надолу за радост на Лили, но се отказа. Имаше чувството, че скоро може и да падне, което нямаше да му помогне да се добере до елфската територия, особено ако я обикаляха патрули. Затова реши днес да спрат по-рано с надеждата, че хибернацията ще си свърши работата.



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 176692
Постинги: 447
Коментари: 17
Гласове: 232
Календар
«  Май, 2023  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031