Денят започна нетипично за това място – с ясно небе и много слънце. Обещаваше да е един хубав ден. Или поне Лукас така си мислеше, докато не видя намръщеното лице на Елизабет. По-точно казано, по-силно намръщено от обикновено. Побутваше храната в чинията си с доста повече сила и злоба от обичайното. Явно и другите Сенки усещаха, че не е в добро настроение, защото местата около нея бяха празни, но Лукас не се страхуваше. Знаеше, че това не е насочено към него. Засега. Затова смело и безотговорно седна до нея и весело поздрави:
– Добро утро!
Елизабет се намръщи още по-лошо и изсумтя в отговор. Кас напълни устата си с каша и посочи с лъжицата шапката на Лизи.
– Не ти ли е топло така?
– Не говори с пълна уста – изръмжа му и намести шапката си.
Това изобщо не го обезкуражи. Познаваше я вече достатъчно добре, за да знае, че просто трябва да я остави за малко на спокойствие. Използва времето да изгълта закуската си, след това изчака да види дали тя няма да реши да хапне нещо, но когато само продължи да бърка кашата, попита:
– Ще ядеш ли още?
– Ако кажа „да“, ще се махнеш ли?
– Не, но ще те изчакам да видя, че ядеш. – облегна се назад в стола, почвайки да се люшка на задните му крака. – Не съм го виждал често.
Елизабет сериозно се замисли дали да не бутне стола му, но тогава рискуваше малкият да си удари главата и последната му мозъчна клетка да умре. Щеше да стане дори по-досаден след това.
Избута чинията си и въздъхна примирено.
– Какво искаш?
– Да ти покажа нещо – заяви толкова въодушевено, че загуби равновесие и за малко да падне сам от стола. – Навън е и е изненада!
Това само я накара да иска да се затвори в стаята си, но така или иначе имаше работа навън.
– Трябва да мина през гаража – каза му.
– Няма проблем, на път ни е. Кога искаш да тръгнем?
Страшниците също закусваха в момента. Имаше може би не повече от десет минути, преди някой да започне работа в гаража.
– Сега – отвърна Лизи и се изправи.
Малкият си свирукаше весело, докато крачеха бързо в кишата навън. Не се бе шегувал, че е слънчево и ясно. Зъбите се намираха в една от най-северните точки на Фриниа. Беше чела, че тук никога не настъпва истинско лято, а единственото затопляне е за по два-три месеца в средата на годината.
Елизабет бе обожавала тези първи топли дни в края на зимата, когато всичко започваше да се буди за живот. Сега бе далеч по-малко ентусиазирана. Макар да се стараеше да контролира атмата си, сетивата й винаги бяха засилени и светлината сега дразнеше очите й. Не това бе проблемът й обаче. Докато всичко бе покрито със сняг, почти можеше да си представи, че времето е застинало. Топлината сега само служеше да й напомни, че не е така. Животът не спираше. Някак… не беше честно.
– Стой тук – каза на Лукас, щом приближиха гаражите.
Без да дочака отговор, се шмугна вътре и само след минута се върна при него отново, правейки му знак да върви.
– По-живо.
Лукас забърза крачка и я застигна. След десетина метра Лизи сякаш се поуспокои и забави ход. Не искаше да й задава въпроси, защото сигурно щеше да му каже, че е по-добре да не знае, но беше сигурен, че отново е взела нещо на заем. Нещо, което иначе нямаше да й го дадат. Поне напрежението в нея сякаш малко намаля.
Скоро Елизабет смъкна палтото си и нави ръкави. Ръцете й бяха покрити от множество белези – някои още пресни и червени, други почти избледняли. На едната й китка имаше красива гривна, направена от различни камъни и червен конец. На другата няколко пъти бе увита втора, много по-семпла.
– Много са хубави. Подарък ли са?
Напрежението се върна в раменете й. Тя докосна ръкава си, сякаш се канеше да го смъкне отново, но след малко отпусна ръце.
– Само едната – отвърна.
– От мъжа ти? – предположи Кас.
Тя му хвърли кос поглед.
– Зад гърба ми ли говорят?
– Непрекъснато и денонощно. Всякакви митове и легенди се разказват. Например, разправят, че си била близка с принцесата на Хайрани и престолонаследника, но ти е омръзнало от тях и си избягала в Рива. Разказват още, че в Хайрани си се била с демон, който си убила съвсем сама, откъснала си му главата и си изпила кръвта и мозъка му и затова сега си толкова силна. Други разказват, че си имала личен убиец, който е ходил да премахва всеки, който те погледне на криво.
Елизабет поклати глава. Чудеше се как изобщо им хрумваха тези неща, но по-изненадана беше от това, че имаше зрънца истина. Чудеше се и какво да отговори на Лукас. Дали изобщо да отговори. Не бе говорила за Сам от онзи ден, когато отиде при Рамая и се издъни толкова колосално, че Тамеш й забрани да припарва до двореца повече. Оттогава Сам живееше в сърцето и ума й, скрит от всички. Светът продължаваше да се върти, без никой да знае за него.
Поглади с пръсти гривната от Сам.
– Гривните се наричат анджари. С тях в Хайрани двойките се вричат един на друг. Тази ми я даде той. Другата… – за момент се върна в деня, когато напусна Хайрани. Когато осъзна, че Сам няма да се върне никога повече. Когато свали гривната от мъртвото тяло, което бе носил пред нея. Пое си дъх пресекливо и опита отново: – Другата му подарих аз. В Хайрани имат фестивал на Луната по време на пълнолуние. Говори се, че съюзи, които се скрепят тогава, са вечни… – усмихна се тъжно и поклати глава. – Във всеки случай, нито един от нас не предполагаше, че другия е планирал да му даде гривна. Бяхме изненадани.
– Значи сте се обичали много – заключи Лукас. – Какво се е случило? Къде е той?
Елизабет сведе поглед. Отвори уста, но мина време, преди да успее да отговори:
– Мъртъв.
Лукас спря да ходи и я изгледа притеснено.
– Извинявай, Лизи. Не знаех. – пристъпи към нея и малко тромаво я прегърна. – Съжалявам.
За момент тя застина, след което бързо се дръпна.
– Не е като ти да си го убил – каза сприхаво и преди да му е дала възможност да каже нещо друго, попита: – Какво искаше да ми показваш? И къде изобщо ме водиш?
Лукас се поколеба за момент, но в крайна сметка мъдро реши да не настоява.
– Искам да ти покажа нещо, което се намира там.
Елизабет се намръщи.
– Естествено, че е там – измърмори.
Лукас я погледна изненадано.
– Мислех, че харесваш храма. Доста често идваш насам.
Лизи се зачуди как ли би реагирал, ако му сподели за нещата, които й се случваха там. От леко ексцентрична рязко щеше да се превърне в луда.
– Никой не идва там – каза му. – Мога да съм сама.
Лукас я поведе към сградата, но когато я наближиха, я хвана за ръката и я поведе в страни. Заобиколи до задната страна, където спря и се ухили.
– Пристигнахме.
Тя започна да оглежда стената объркано. Не виждаше нищо.
– Какво?
Лукас се засмя весело и посочи към земята.
– Трябва да гледаш доста по-надолу.
Елизабет сведе поглед веднага. Не знаеше какво бе очаквала – може би нещо умряло или гнусно, като се имаше предвид, че Лукас беше момче на четиринадесет. Вместо това близо до стената, огрявани от един-единствен слънчев лъч, промушил се някак покрай скалите, от студената земя бяха поникнали три кокичета.
Лизи постърча, местейки тежестта си от крак на крак, съвсем наясно, че хлапето очаква някаква реакция от нея.
– Пролетта идва и тук все пак, а? – каза накрая.
– Да! – обяви въодушевено момчето. – Намерих ги оня ден, но едва днес решиха да цъфнат. Ако искаш, може да ги откъснем и да си ги занесеш в стаята.
Тя поклати глава. Само щеше да ги гледа как умират.
– Не. Но ти ги вземи, ако искаш. – след кратък размисъл, предложи: – Или ги остави в храма. Нартия може и да ги хареса.
– Нартия?
– Богинята, за която е правен. На плодородието и така нататък.
– Ако е богиня на това, едва ли ще й хареса да късам цветята – каза неуверено, но в същото време погледна храма с любопитство. – Ти от къде знаеш за нея?
– Виждала съм такива храмове в Рива и Хайрани. – отвърна Лизи, като тръгна към входа. – Едно време май е била една от главните Богини, но не бях чувала за нея, докато една продавачка в лунарата не се опита да ми продаде медальон с нейния символ.
Лукас я последва, но всичките му въпроси изчезнаха, когато влязоха вътре. Очакваше да е тъмно, но вътрешността бе огрявана от светлина, която идваше както от голямата статуя на дърво в центъра, така и от рисунките по стената. Не беше натрапчива и заслепяваща, а мека и подканяща да поседнеш на каквото беше останало от пейките и да си починеш.
– Защо никой друг не идва тук? – попита тихо, сякаш се страхуваше, че ако говори високо Богинята ще го чуе и няма да одобри.
Защото храмовете й имаха навика да изникват и изчезват видимо без причина, помисли си Лизи, но на глас каза:
– Далеч е от базата и е в това състояние – повдигна рамене. – Калахан мислеше, че е някакъв стар склад, когато го попитах.
– Може би ще й хареса, ако почистим? – предложи Кас и се огледа вече по-внимателно. – И да поправим малко неща?
Елизабет погледна към парчетата от статуята, които бе запратила в стената и още стояха забити в нея. От този гневен изблик насам се опитваше упорито да игнорира вината, която изпитваше, като си повтаряше, че е напълно заслужено. Остатъците от Предишната Лизи обаче също толкова упорито не й позволяваха, напомняйки, че никога преди не би си позволила да повреди късче от историята. А и ако е толкова ядосана и обидена, защо продължаваше да идва тук?
– Ако някоя от Сенките може да борави с камък, ще можем да поправим статуята – измърмори примирено след малко. – Дървото е символът й.
– Ще разпитам – обеща й Лукас, като в същото време се приближи до една от фреските на стената. – Може би ще успея да махна праха и да ги почистя. Ако съм много внимателен…
– Това е чудесно упражнение за фин контрол – каза му и почти се усмихна на киселата му физиономия.
– Защо трябва да обръщаш всичко в упражнения? – попита я намусено Кас.
– Защото сега е мой ред да карам някой да се мъчи с тях – каза му и го потупа по рамото. – Давай, аз ще видя какво друго може да бъде спасено.
– Не така си представях времето тук – измърмори под нос, но погледът му светна, когато се обърна към фреската.
Елизабет се залови да събере всички парчета от статуята и да ги остави в подножието – включително и онези, които бе забила в стената. За да ги извади от там, трябваше да използва ножа си. Лукас я видя да го вади, но не каза нищо и бързо върна вниманието си към премахването на праха. Надяваше се да не бърка, като му се доверява толкова.
Наблюдавайки как потта избиваше по мъха над горната му устна, Лизи се замисли дали не прави и друга грешка. Може би щеше да е по-добра идея да го накара да почисти нещо по-лесно – като пода или тавана. Сам никога не й бе давал задача, с която да не може да се справи, дори и да й бяха необходими дни и стотици опити. Просто я бе чакал търпеливо да схване, окуражавайки я, когато загуби увереност и давайки съвети, където трябва. Само че тя не беше Сам. Самата тя още не знаеше много за собствените си способности.
“Способностите ти са отлични, шейа.“ – каза Сам. – „Дори и учителските.“
„Обзалагам се.“ – отвърна саркастично.
Лукас стоеше пред фреската, а пред протегнатата му ръка се събираше малко топче прах, изсмукван от стената. Целият се бе зачервил, a пръстите му потрепваха от усилие да отлепи мръсотията, без да повреди картината. По едно време оголи зъби, лицето му се сгърчи и топчето се пръсна, карайки го да се закашля и да почне да търка очи.
Елизабет го хвана за ръката и го изведе навън, където взе малко сняг и започна да търка лицето му. Той извика от шок от студа и понечи да се дръпне, но тя хвана брадичката му и продължи да го мие. Едното му око бе кървясало.
– Стой мирен. И спри да се пренапрягаш така. Не можеш да махнеш всичко наведнъж. Концентрирай се върху по-малко квадратче и работи само върху него, не върху цялата стена.
– Но така никога няма да го почистя!
– Ако получиш кървене в мозъка – също – пусна брадичката му и го остави да се дръпне. – Знам, че искаш да се научиш сега и веднага, но е важно да си търпелив – най-вече със себе си.
Лукас си пое дъх, след което го издиша рязко, преди наченки на примирена усмивка да се появи на вече червеното му от снега лице.
– Добре. Ще бъда по-внимателен.
– Добро момче – каза му. – Хайде, опитай пак.
Лукас се върна с въздишка обратно в храма, заставайки пред злополучната фреска. Огледа я внимателно, след което явно хареса едно доста по-малко парче, което пред очите на Елизабет започна да изсветлява. Беше му нужен четвърт час, преди да обяви за почистена площ колкото дланта му, но когато това се случи, погледна гордо към нея.
– Какво ще кажеш?
– Добра работа – похвали го, а той се изпъчи дори повече. – Ако си загрял достатъчно, може да направим и физическа тренировка, преди да се върнеш за обяд.
– Тук? В храма? Няма ли да се разсърди?
– Ако не искаше да се мотаем тук, нямаше да е толкова топло и светло – повдигна рамо Лизи. – Но щом предпочиташ да ти е студено – излизаме навън.
Лукас огледа храма още веднъж, но явно идеята да се правят тренировки в него, различни от тези, които всъщност го поправяха, му се струваше неуместна.
– После може да влезем и да си починем на топло – каза и закрачи към вратата, заявявайки авторитетно: – А и тренировката трябва да е трудна, за да се брои.
Започна със стандартната разгрява: разтягане, клякане, тичане, въртене на ръце, кръст, глава. Докато стигне до коремните преси, вече се беше задъхал и запотил и беше хвърлил якето си. Лизи направо беше излязла без него и подскачаше наоколо, сякаш имаше крила на гърба. В началото Лукас я беше подпитал дали случайно не владее и въздуха, за да се движи така леко, но тя му беше казала да не философства и да продължи с клековете. Едно от по-ужасните упражнения. Кас се имаше за добре физически. С лекота можеше да надбяга всеки един от връстниците си и в сбиванията винаги излизаше победител, така че не очакваше да е толкова тромав и да му е толкова трудно да клекне тридесет пъти. Първоначално едва стигна до петнадесет. Искаше още, но Лизи го спря. Винаги го спираше, преди да започне да прави упражненията на чиста злоба. Спираше го и когато позата му беше грешна и го поправяше. Никога не му викаше. Когато му обясняваше, оставаше спокойна. Дори заядливата нотка, която винаги присъстваше в гласа й, особено като говореше с другите – напълно изчезваше.
Първоначално Кас се притесняваше, че ще я разочарова, че няма да се справи достатъчно бързо или добре и тя ще спре да го обучава. Притесняваше се и че ще реши просто да го набие, както му се беше случвало няколко пъти, преди да попадне тук и някой искаше да го учи на уроци. Това, което Лизи му показваше, беше съвсем различно и определено изглеждаше по-логично от тренировката на страшниците. След като беше понаучил основите на разтягането и загряването и започна да учи основните стъпки при нападение и защита, се беше промъкнал да ги погледа. Чувстваше се като сноб, защото още на загрявката поне половината изпълняваха част от упражненията грешно.
Той, от своя страна, вече знаеше няколко блока и удара, как да се претърколи и да се отдръпне от евентуални нокти или меч и можеше да клекне петдесет пъти. Тъкмо свърши с последното и започна да подскача на място, за да разпусне мускулите на краката си, когато в далечината видя четири фигури. Използва малко магия, за да засили зрението си – още нещо, на което го научи Лизи. В миг получи силен главобол заради светлината от отразяващото се слънце в снега, но поне видя кой идва.
– Бри и компания. – оповести. Лизи също ги беше забелязала и сега нахлупи шапката си по-ниско. – Искаш ли да продължим после?
– Не. Продължавай с упражнение едно и две. Ще ги разкарам, ако дойдат.
Лукас пристъпи рязко напред, извъртя се наляво и отскочи.
– Сигурна ли си? Знам, че не искаш да те гледат.
– Не ме интересува дали ме гледат. Просто вече имам един навлек.
– Аз не съм навлек. – възрази обидено Кас.
Приведе се, сякаш някой замахна над главата му, и отскочи бързо два пъти назад, преди да се спусне напред и да удари с ръка. Елизабет го изгледа и застана пред него, за да го атакува.
– А какво си? – попита, като замахна достатъчно бавно, за да му даде време да време да реагира.
Лукас се измъкна на косъм, повтори целият танц от упражнения, като завърши с атака към нея, преди малко задъхано, но гордо да обяви:
– Любимият ти ученик!
Лизи изсумтя. Спусна се към него, грабна ръката му и преди той да се усети – вече го бе проснала по гръб в снега.
– Нямам други ученици. Не се брои.
– Най-любимият ти ученик. – усмихна се задъхано Лукас. – Признай си.
Елизабет ритна малко сняг върху него.
– Навлек.
– Ученик. – поправи я Кас и се изправи. Изтупа дрехите си и зае поза с весела усмивка, все едно това е някаква интересна игра.
– Хей! Какво си правите тук?
Елизабет мислено си каза да прояви търпение. Брияна не й бе направила нищо лошо, даже тъкмо обратното. Просто бе твърде… енергична и социална. Не можеше да я напсува за това. Поне не и на глас.
– Времето е хубаво. – отвърна. – Решихме да се махнем от базата и всичко там за малко.
Не каза, че „всичко“ включва и другите Сенки, но Бри го схвана.
– И ние решихме да му се порадваме и да се разходим. Нали? – попита Бриана, а другите закимаха енергично, което изобщо не промени факта, че всички бяха вперили поглед в Лукас, който май постепенно, но сигурно се превръщаше в дърво и май пускаше корени. – Какво си правите вие двамата? Изглежда забавно.
– Не особено – отвърна Лизи.
– Едва ли е толкова зле, след като Лукас го прави – подметна Бри, но виждайки, че никой от двамата не й отговори, въздъхна и усмивката й леко потрепна. – Толкова ли е лошо да искаме и ние да се научим, Лизи? Виждаш какви са мисиите. Ако не направим нещо, скоро всички ще умрем.
Елизабет нямаше как да спори с това. Самата тя си го бе мислила много пъти. Просто… Не й се занимаваше с хора.
– Не съм добър учител. Самата аз още се учех, преди да дойда тук. Не мога да гарантирам, че обяснявам правилно.
– Знаеш много повече от всички тук – изтъкна Бри. – И обясняваш на него. Ние може просто да слушаме. Нали?
Лизи много искаше да им каже, че не може да ги обучава, но нещо я спираше. Чувство за отговорност. Вина. Страшниците не се интересуваха от Сенките. Каквото знаеха, го бяха научили сами с цената буквално на кръв и пот. Рано или късно късметът щеше да им изневери, щяха да се изправят срещу нещо като нукелавито или дори по-лошо и телата им щяха да бъдат заровени в земята в безименен гроб. От тях щеше да остане само значката с номера им в Ордена.
Елизабет можеше да отложи този край. Може да не бе толкова силна, бърза или умела като Сам, но той й предаде достатъчно знания, за да може се изправи срещу много неща и да оцелее. Ако не им помогнеше сега, все едно сама щеше да е изкопала дупката в земята.
Дали Сам се бе чувствал така, като пое стражата на храма? Все бе повтарял, че не иска хора. Тогава не го разбираше съвсем и мърморенето му й бе смешно. Не се смееше сега.
– Добре. Ще ви науча, доколкото мога. Но не е лесно и обикновено е болезнено. Ако на някой не му изнася – по-добре да не започва.
– Всички искаме да се учим – побърза да я увери Бри, а останалите отново закимаха енергично. – Няма да съжаляваш, Лизи. Обещавам ти.
– Да не бъдем чак такива оптимисти. – измърмори тя под нос.
– С какво ще започнем? – попита въодушевено Бриана и зае леко разкрачена поза, имитирайки тази, в която Лукас беше замръзнал. – С удари? Ритници?
– С разтягане – попари ентусиазма й Елизабет.
– Но Кас не тренира това – възрази Бри. – Видяхме го да те напада.
– Кас вече приключи с магическите упражнения, разтяганията, десет вида физически упражнения, един километър бягане и затова може да продължи с упражняване на бойните умения – отвърна Елизабет. – Когато и вие може да направите всичко това и да ви остане достатъчно енергия, тогава ще можете да ме нападате.
– Лукас е направил всичко това? – попита невярващо Рикард, единствената мъжка Сянка, която явно беше събрала достатъчно смелост да последва Бриана.
– Прави го всеки ден – каза Елизабет и погледна към момчето, което стоеше като статуя до нея и бавно се изчервяваше от неудобство. – Дори когато съм на мисия и не мога да тренирам с него.
– Но не започнах с толкова много неща отначало – заекна притеснено Лукас и най-сетне застана нормално. – Първоначално повторенията бяха малко, а и повечето неща ги правя в стаята. Основно тичането е навън.
– Ще ви покажа как да избегнете удар – каза Елизабет. – Ще ви е много по-полезно на първо време срещу чудовищата.
Сянка с фина фигура и дълга русолява коса, която беше сплетена на дебела плитка, гледаше подозрително Елизабет със синьо-сивите си очи. Май се наричаше Елеонор.
– Значи ще ни учиш да бягаме от битка? – попита я неуверено.
– Ще ви науча да оцелеете.
– Но…
– Стига сте разпитвали. Ще е по-забавно да разберем докато ни учи – прекъсна ги ентусиазирано Бриана. – Какви са тези разтягания, Лизи?
Елизабет намести шапката си и започна да им показва едно по едно различните упражнения за загряване, които бе научила от Сам. Не беше нищо сложно, така че те се справиха добре, което вдъхна самочувствие в едни, а други накара да мърморят, че си губят времето. Оплакванията продължиха и с първите няколко физическите упражнения, след което дъхът започна да не им достига. Лизи дори не им даде да работят върху всички мускулни групи и не ги кара да правят много повторения, но накрая за всички беше ясно, че няма шанс да тичат където и да е.
По някое време Елизабет бе усетила, че някой я наблюдава, но колкото и да се опитваше да го хване в крачка, така и не успяваше. Може би бе параноична – понякога й се случваше, когато не е спала по-дълго време, особено откакто Карл започна да изниква навсякъде. А пък може би беше самият той.
Беше трудно да не поглежда през рамо на всеки двадесет секунди или пък да се съсредоточи достатъчно, за да демонстрира техниките за правилно падане с превъртане, но се постара. Нямаха много време, за да отработят добре движенията, защото обядът наближаваше, така че Лизи прекрати упражненията по-рано и остави Сенките да починат за няколко минути, преди да поемат обратно към базата. Всички насядаха по земята, дишайки тежко и без да им пука от снега. И тогава Лизи усети погледа отново върху себе си. Инстинктите й изкрещяха и тя се завъртя, без дори да се замисли. Пред нея от земята изплува Карл, който огледа групата им навъсено.
– Какво си правите тук, Шей?
Елизабет мразеше как сърцето й блъскаше. Можеше да го убие, преди той дори да разбере какво се е случило. Защо се стряскаше толкова от него, нечистите да го вземат?
– Върви си, Карл – обади се Бри от земята. – Какво правим не е твоя работа.
– Не говоря на теб, Бри – излая мъжа, без да отмества поглед от Лизи. – Е? Какво правиш тук?
Лизи изсумтя. Приведе се леко напред и се пресегна към значката с номера му, почуквайки я с показалец.
– Замалко да реша, че си страшник и ти дължа обяснения, но виждам, че все още си Сянка.
– Която те следи из късо, Шей – отговори й и бутна ръката й от себе си. – Забелязвам, например, че последно време много често посещаваш храма. Да не би да се молиш за още повече привилегии?
– Не, благодаря на Боговете, че не можеш да се възпроизвеждаш и ще си останеш единствен и уникален – отвърна тя.
Другите Сенки сведоха глави и покриха устите си с ръце, за да скрият смеха си.
– Какво? – извика в лицето й Карл.
Тя вдигна ръце помирително и се усмихна мило.
– Просто казвам, че един от теб е напълно достатъчен.
Лицето му започна да добива чаровният цвят на презрял домат.
– Мислиш си, че като си завъртяла на малкия си пръст захлупения принц и всичко ти е позволено, така ли? Смяташ, че като му топлиш чаршафите и никой няма с пръст да те пипне! За много важна ли се имаш?
Лизи се усмихна още по-широко.
– Ревнуваш ли? – попита го с развълнувания шепот, с който бе обсъждала момчета с приятелките си. – Какво ще каже Ванеса, ако научи, че си падаш по Калахан?
Карл я сграбчи за ризата.
– Да не си я доближила! Само да съм те видял да я поглеждаш и ще ти откъсна главата! – Нечия ръка хвана неговатра.
– Пусни я! – озъби му се с потрепващ глас Лукас.
Карл го зяпна така, сякаш проявата му на смелост бе дори след последното нещо, което бе очаквал да се случи сега. Засмя се гръмко и вдигна другата си ръка, за да бутне момчето.
– Бих премислила. – каза Лизи и потупа слабините му с голям нож от кръв. Смехът му секна и вниманието му отново се закова в нея. – Нямам проблем да ме зяпаш по цял ден, скрит в стените като плъх. Но ако само те видя да поглеждаш Лукас не както трябва отново, аз ще откъсна твоята глава. – притисна леко острието в панталона му. – И няма да започна с горната.
Карл я изгледа, сякаш преценяваше колко сериозна е заплахата й.
– Поредният, който си завъртяла на пръста си. – заключи накрая Карл и пусна блузата й с погнуса. – Не се доближавай до Ванеса, Шей. Това е последното ти предупреждение.
– За теб също. – каза му тя.
Карл си пое дъх, сякаш да каже нещо, но не продума повече. Вместо това земята започна да го поглъща постепенно. Очите му не напуснаха нейните до края.
Лизи се обърна към останалите. Бяха свели глави, явно засрамени, че не се бяха намесили да й помогнат. Тя бяха умни. За разлика от Лукас. Лизи му се намръщи.
– Никога повече не прави така. – каза му, оставяйки ножа да се просмуче обратно в кожата й.
– Той те нападна!
– И? Най-важното нещо, което се опитвам да те науча, е кога да стоиш мирен и кога да бягаш. Това беше точно такъв случай!
– Не мога да направя нито едно то двете, щом те заплашва. Ти нямаше просто да гледаш, ако ме нападаше мен.
Елизабет издиша шумно през носа си и потърка главата си през проклетата шапка. Толкова много искаше да я махне.
– Лукас, не можеш да бъдеш герой тук. Ако се набиваш на очи, ако създаваш проблеми – ще те пратят в лабораторията. Имаш ли някаква представа какво се случва със Сенките там?
– Изследват ги? – попита неуверено. – Проверяват какво могат с уменията си?
– Изтезават ни, Кас – каза Бриана. – Инжектират ни отрови, проверяват колко издръжливи сме на студ, жега и болка… Колко време можем да издържим без вода и храна, без сън. Карат ни да използваме уменията си, докато не припаднем от изтощение.
– И ако откажем да съдействаме, активират татуировката или просто ни бият – добави Рикард.
– Сега сме опитни зайчета и за нещата, които правят от чарковете на чудовищата. – каза Елеонор и потръпна. – Върху нас изглаждат всички… несъвършенства. И ако сгафят и започнем да умираме сериозно, просто ни натъпкват с фантоми и започват отначало.
Пребледнял, Лукас местеше невярващ поглед от лице на лице, преди да се спре върху това на Лизи.
– Сериозни сте – каза го така, сякаш наистина не искаше да повярва, че това е истина. – Но кой им разрешава? Защо то правят? Това не е честно!
– Не, не е честно – каза Елизабет. – Затова те накарах да обещаеш, че ще направиш всичко възможно да не влизаш там. Това значи да не се месиш, ако можеш да го избегнеш. Не и докато си в ордена.
– Но той те нападна! – повтори нещастно Лукас. – Знам, че сме нечисти и не сме хора и нямаме права. Затова сме тук, но това е много нечестно. Няма ли какво да се направи, за да спрат?
– Ние не сме нечисти. – изръмжа Елизабет, карайки го да подскочи стреснато. – Виждала съм демон отблизо и ти казвам, че ние нямаме нищо общо с тях. Не се мисли за по-малко от другите, чуваш ли ме?
– Но… – заекна Лукас. – Ако не сме нечисти и хора, тогава какво сме?
– Ние сме Сенки, Кас. Нищо повече или по-малко. – отвърна тя. – Просто хората се страхуват от нас и затова са измислили всякакви глупости за това, че сме родени от фантоми и сме готови да убиваме ей така. – и щракна с пръсти. – Смачкват ни от самото начало, като ни карат да се чувстваме като зверове, които трябва да стоят заключени, за да не се бунтуваме, когато се отнасят зле с нас.
– Лизи, не можеш да говориш така – обади се притеснено Бриана. – Ако някой те чуе, никога повече няма да те видим. Ти също трябва да внимателна.
Елизабет махна с ръка.
– Това, което трябва да направим, е да научим как да прекъснем ефекта на татуировките. Тогава просто ще можете да си тръгнете от тук.
– И да идем къде? – попита Елеанор и разпери ръце. – Мразят ни навсякъде. Тук поне има къде да спим и не умираме от глад.
– Не навсякъде е така – каза Лизи.
– Бъди разумна. – опита отново Бриана и за разлика от друг път, почти шепнеше. – За да отидеш където и да е, трябва да се пътува с дни, с хора, които биха ни убили. А ние нямаме нищо, освен униформите си. Нямаме дори пари за хляб. Не може да отидем никъде.
Елизабет потърка устните си. Погледна я сериозно.
– А ако имаше къде да идете? Някъде, където нямаше да ви преследват и щеше да ви бъде позволено да живеете и работите спокойно?
– Няма такова място, Лизи, не и за нас. – усмихна й се тъжно Бри. – А ако не спреш да мислиш за това, че може да живееш нормално, да си един от тях, да си свободен и щастлив, накрая просто ще се побъркаш.
Елизабет отвори уста да възрази, но се отказа и скоро след това всички се върнаха в базата за обяд. Тя използва факта, че са заети, за да се прибере в стаята си и да извади онова, което бе задигнала сутринта от гаражите. Пилата за метал бе изцапана с масло, но щеше да й свърши работа.
Лизи най-накрая свали шапката си и почеса потната си глава. Сърбеше я най-вече около рогата. Само за времето, откакто ги видя, те бяха пораснали и вече се подаваха през плитките рибена кост, които бе започнала да носи. Сега ги разплете, опипа върха на единия рог и се зае да го изпили възможно най-ниско.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com