Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08 06:02 - Нечистите - 39.4
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 127 Коментари: 0 Гласове:
0



 – Съжалявам, Елизабет. – извини й се, за това, че й разказа. За това, че влезе в живота й, правейки я част от всичко това. След което все пак вдигна поглед, спирайки го на искрящите й от гняв очи. – Съжалявам.
Осъзнаването, че това беше мига, в който всичко приключва, го смаза.
– Недей. – отсече тя, изражението й дори по-ядосано от преди. Сам затвори очи. Нечистите да го вземат, наистина я губеше. – Ти може и да си оръжието, но не си ръката. Не се извинявай за нещо, което не зависи от теб.
Сам отвори очи и я погледна объркано. С хвърлящи сини искри очи Елизабет се приближи до него и обхвана лицето му с хладни длани, сякаш да се увери, че е приковала вниманието му. Все едно можеше да гледа някъде другаде в момента.
– Няма да бъде винаги така. – каза му твърдо. – Един ден ще бъдеш господар сам на себе си. Обещавам ти го. И ако тогава сам направиш нещо такова – тогава ще съжаляваш. Но не и преди това. Не и пред мен. Ясно?
– Ясно. – повтори малко като на сън.
– И престани да се тревожиш, че ще ме загубиш. – нареди му. – Казах ти вече – тук съм и ще остана точно тук, до теб, каквото и да се случи.
Сам определено чуваше думите й, само че му отне време да осъзнае какво му казва. Тогава побърза да смаже радостта си. Знаеше какво ще последва. Вещицата пак щеше да го извика. Съвсем скоро щеше да му се наложи да остави Елизабет отново, за да иде при нея. Беше сигурен, че и тя го знае, но за всеки случай този път попита:
– Сигурна ли си, амара? – гласът му излезе тих и доста несигурен.
За пръв път, откакто й разказа за Сянката, изражението й омекна. Лизи погали нежно бузата му и се приближи дори повече към него.
– Сигурна съм. – каза му и се усмихна криво. – Иска ми се да можех да ти кажа какво точно значиш за мен, Сам. Колко точно те обичам. Отказвам да те загубя. Дори и заради демон. – очите й отново пробляснаха. – Особено заради демон.
Сам застина.
Тя едва ли можеше дори да си представи какво значат за него думите й, особено след всичко, което беше направил тази нощ. Бе измъчвал онова момиче с часове. Пред погледа му беше лицето на Елизабет и в ушите му звучаха нейните писъци, стонове и молби да спре, да я пусне, да я убие. Дори и сега можеше да ги чуе съвсем ясно, а поглеждайки към нея – да види стореното.
Знаеше, че това беше начина на вещицата да го изтезава. Не можеше да отрече, че й се получи. Но Лизи само с няколко думи успя да вкара светлина в мрака, който го беше обгърнал. Искаше да е с него. Да е до него. Въпреки опасността от това, че господарката му е демон. Тя осъзнаваше какво значи това.
Сам не се залъгваше. Знаеше, че рано или късно Лизи няма да може да е вече с него, заради нещата, които трябва да прави за Малора, но сега и тук? Искаше го. Това беше повече, отколкото се беше надявал. Беше всичко.
Той се пресегна й отново я прегърна, притискайки я към себе си.
– Обичам те, амара. Винаги ще те обичам.– обеща й пресипнало.
Сам не можеше да си спомни дали въобще някога е плакал. Болката, самотата и нещастието го съпътстваха от първия миг, в който осъзна, че съществува. Бяха го научили да не се страхува, бяха го направили по-силен, по-хитър, по-бърз. Докато Лизи не се появи в живота му, нямаше против да живее в мрака. Дори не знаеше, че е тъмно около него. Но после видя усмивката й, красивото синьо на очите й и тази нейна вътрешна светлина, която озари всичко, пропъди сенките, прикани го да я докосне. Когато бе до нея, разбираше защо хората празнуват всяко Пълнолуние след месеците полумрак. И просто така Сам беше загубен. Безвъзвратно.
Щеше да преживее някак да не бъде част от живота й, да трябва да я наблюдава отвън, да бъде сянката, която бди над нея. Но да я няма изобщо? Не можеше да си представи свят, в който Елизабет не съществува. Беше се смял, когато четеше такива драматични и захаросани твърдения в някоя от книгите й, но ето, че той ги отправяше съвсем сериозно. Точно затова не можа да пренебрегне страхът, който част от думите й предизвикаха у него. „Един ден ще бъдеш господар сам на себе си. Обещавам ти го.“ След тях подозрението, че е започнала да посещава училището с точно определена цел, която нямаше нищо общо с уроците, само се затвърди.
Сам се отдръпна, но без да я пуска. Неговата смела амара. Погали леко скулата й с кокалчетата на пръстите си, пое си дъх и й каза:
– Не се доближавай до нея и не я търси. Вече знае за теб, Лизи. Ако разбере коя си… Тя не е някой, който да може да победиш, а аз… – стисна зъби и довърши: – Аз не мога да ти помогна.
Тя повдигна брадичка с упорито изражение.
– Аз вече съм замесена, Сам. Ако мога да направя нещо, можеш да се обзаложиш, че ще го сторя.– каза му, без да си дава сметка за страха, който думите й предизвикваха. Прегърна го през врата и доста по-меко каза: – Знам, че няма как да ми помогнеш. Но можеш да си затваряш очите, нали? Да не ме питаш къде отивам, ако ме видиш да се промъквам някъде?
Сам изръмжа ниско. Не му харесваше идеята да не знае къде е тя и дали е в опасност. Какво ако имаше нужда от него и той точно тогава гледаше в другата посока? Само че не му убягна иронията, че ако той беше наясно с действията й, Лизи можеше да е в дори по-голяма опасност. Не му харесваше. Нито това да не може да е до нея, нито че звучеше сякаш вече е замислила нещо. Поне нямаше как да открие коя е вещицата, иначе сигурно вече щеше да тропа на вратата й.
– Не искам да пострадаш, шейа.
– Шейа, а? – подсмихна се тя. – Много съм загазила.
– Да.
По някаква причина отсеченият му отговор я накара да му се усмихне широко и да го целуне по бузата.
– Не, не се мръщи повече! – каза му и започна с ръка да заглажда бръчката на челото му. – Виждам, че си сериозен и така.
– Не се опитвай да ме разсееш, шейа. – изръмжа й ниско, продължавайки да се мръщи насреща й: – Сериозен съм. Обещай ми, че няма да се месиш в това.
Синьото в погледа й изстина, а челюстта й се стегна раздразнено. Дори и да не я познаваше, Сам щеше да отгатне, че на върха на езика й е да му каже къде може да си навре обещанието. Но тогава тялото й се напрегна дори повече, тя извърна глава и процеди:
– Обещавам.
Сам издиша.
– Така е по-добре, амара. – каза й и я целуна по косата.
Елизабет не се отдръпна, но не се й отпусна в ръцете му. Даже се напрегна повече.
– Как? – попита го остро. – Как точно така е по-добре?
– Защото поне ти ще си в безопасност. – отговори й и я целуна отново по главата.
Тя вдигна лице към неговото.
– Сега кой се опитва да разсейва? – попита го кисело, избута ръцете му и понечи да го заобиколи.
Сам се пресегна, хвана китката й и я издърпа обратно. Може би трябваше да й даде пространство, но не искаше да я пуска. Още не. Дори когато му бе бясна, усещането за нея го успокояваше и му позволяваше да диша по-леко. Особено когато му бе бясна, защото не й разрешаваше да рискува живота си за него.
– Не те разсейвам, амара. – каза й, но след малко добави: – Поне не много.
– Не казах, че успяваш, а че опитваш. – отвърна все така хапливо тя.
Макар че се облегна малко назад, така че да се подпре на масата, не се опита да му избяга отново.
Сам се намръщи недоволно на това. За втори път го правеше и всъщност в погледа й блестеше гняв, който май беше насочен към него. Това го накара да стисне зъби, но в същото време да я пусне и да отстъпи крачка назад.
– Амара? – каза, успявайки да държи гласът си почти спокоен, дори и когато я попита: – Искаш ли да изляза?
– Не. – отсече тя още преди да е довършил въпроса си. Ако беше възможно, го изгледа още по-ядосано и го дръпна за ризата към себе си. – Никъде няма да ходиш.
Сам щеше да се ухили, но Лизи не изглеждаше нито по-доволна той да остане, нито по-малко ядосана. Всъщност колкото повече време минаваше, толкова по-лошо ставаше настроението й. И той май се досещаше за причината.
– Не съжалявам, че ти забраних това, амара. – каза й тихо и добави: – Но и не съм страшника. Няма да те затворя в стаята. Никога.
За момент веждите й се повдигнаха объркано, сякаш се чудеше откъде изобщо му е дошла тази идея. После Лизи въздъхна тежко и каза:
– Знам. – пресегна се и започна да приглажда яката и ръкавите му, макар да нямаше нужда. Постепенно изражението й отново помръкна, макар вече да не бе толкова гневно, колкото просто… нещастно. – Нямаш нищо общо с Калахан.
– Тогава? – попита, но още докато задаваше въпроса си и му просветна.
Лизи се напрягаше, когато той се доближи до нея. Чертите й леко се изопваха всеки път, когато я погалеше. Даже се опита да избяга от него.
Трябваше да си мисли, че е правил други неща, различни от мъченията. И макар да твърдеше, че всичко е наред между тях, нямаше как да бъде, ако си представяше как е докосвал друга жена.
Която сега й каза да не закача.
Сам потисна желанието да си удари главата в стената.
– Не съм спал с нея или с друга, Елизабет. – Сам беше хванал ръцете й в своите и сега я гледаше напрегнато в очите. Тя бе единствената за него, нечистите да го вземат! Поне днес бе успял да остане неин. – Преди да отида там, смених тялото с друго. Грозно, което знам, че я отблъсква, но за по-сигурно минах и през Рибарския квартал. Ядох риба, сциала, чесън и се полях с долнопробен алкохол и каквато мърсотия намерих по улиците. – беше изговорил всичко това на един дъх и се радваше, че тя наистина не се дръпна погнусена от него. Е, сега сигурно щеше: – И накрая повърнах.
– Ти…какво? – зяпна го тя.
– Повърнах отгоре й. – повтори й отново и се ухили криво насреща й.
Елизабет го гледаше невярващо, но след малко явно си даде сметка, че не се шегува с нея. Прехапа устна, за да спре усмивката си, а когато това не помогна, покри устата си с ръка, за да я скрие.
– В името на Боговете. – измърмори и се изсмя, преди изведнъж пак да се напрегне и да го хване за ръката. – Направи ли ти нещо след това?
Дали му беше направила нещо? Едва ли някога Малора щеше да успее да му направи нещо много по-страшно от това, което го накара да вижда и чува, докато изтезаваше Сянката. Само че Лизи не знаеше за това, а и се тревожеше за друго, затова Сам отново хвана ръцете й в своите, стискайки ги леко и уверявайки я с една от малкото истини, които искаше да сподели с нея:
– Цял съм, амара. Този път съм цял.
Тя преглътна и кимна. Облекчението й беше съвсем видимо и я накара да се облегне още малко на масата. След миг премести ръцете му, така че да я прегърне, а после сама се сгуши още повече в него.
– Извинявай. – промълви. – Знам, че… не е по твое желание. Не би трябвало да… не е редно да…
– На твое място – и аз щях да ревнувам, амара. – призна й Сам. – Така че всичко е наред. – и дори й се усмихна леко, когато й предложи: – Можеш да ми повикаш, ако ще ти олекне, или да хвърлиш възглавницата по мен. – мисълта само мина през главата му и вече изхвърча от устата му: – Или някоя дреха…
Елизабет повдигна лице от гърдите му. За момент го погледна несигурно, сякаш се чудеше дали е редно просто да заметат реакцията й и да започнат да се шегуват. Сам я целуна по носа и й се усмихна и само след малко тя повдигната вежда.
– Шкафът с бельото ти е ей там. – каза му и посочи, без да поглежда. – Само трябва да се преместим и готово.
– Тук ми е добре. – погледа на Сам в същото време се плъзна по нея. Бавно: – Можеш да ползваш някоя от дрехите наоколо.
Лизи погледна зад себе си, все едно наистина очакваше да намери купчина неприбрано пране. Двамата нямаха достатъчно дрехи за целта и споделяха нуждата да знаят къде точно са всичките им вещи, но въпреки това тя се огледа наляво и надясно, преди най-накрая да спре замислен поглед върху него. Потупа устните си с показалец, кимна на себе си и после просто издърпа ризата му, събра я на топка и го замери с нея по главата.
Сам успя да спре усмивката си и дори да я изгледа разочаровано, преди да попита:
– Само толкова ли?
– Нали искаше да хвърля дреха по теб? – Лизи скръсти ръце на гърдите си, борейки се със собствената си усмивка. – Хвърлих. Какво още искаш?
– Да хвърлиш още една. – отговори й веднага Сам.
– Сега остава да имаш и претенции каква.
– Твоята. – ухили се вълчи насреща й.
Елизабет присви уж подозрително очи.
– Ммне. – каза след малко и се отласна от масата, за да го заобиколи. – Мисля да пробвам с възглавницата.
– Не, не. – Сам бързо я хвана и я приклещи обратно между себе си и масата: – Вече започна с ризи – трябва да продължиш, докато не свършат.
– Наистина? – попита го сухо.
– Такива са правилата, амара, не съм ги измислил аз. – изтъкна й Сам: – Трябва да се спазват.
Тя продължи да го гледа косо, въпреки че устните й вече се извиваха издайнически. Накрая изпуфтя и вдигна ръце.
– Добре, добре. – каза му уж недоволно.
С престорено резки движения се съблече, полагайки голямо старание да не му покаже нищо по-вълнуващо от раменете и гърба си, а после притисна дрехата към гърдите си. Този път червенината, която обагри страните й, беше съвсем истинска, напомняйки му, че въпреки твърде кратките години в сънищата, тук, в реалността, всичко бе съвсем ново за Елизабет. Тя може би дори не възприемаше времето в съня като истинско. Но преди да е успял да й каже, че всичко е наред и няма нужда да продължават, тя хвърли блузата си по него. Той я улови във въздуха инстинктивно, а Елизабет се усмихна развеселено, прикривайки гърдите си с ръце.
– Ако направиш така пред хора, ще решат, че те замерям с ножове всяка нощ.
Само от мисълта, че някой друг може да я наблюдава, докато се съблича, го накара да изръмжи ниско.
– Няма да се събличаш пред други, шейа.
– Какво ако ми стане топло? – попита го невинно.
– Няма да ти става топло. – отсече.
– Заобиколени сме от пустиня. – напомни му Елизабет.
– Не ме интересува. – продължи да й се мръщи насреща.
– Значи предпочиташ да получа топлинен удар? – попита го със закачлива искра в очите тя.
– Няма, защото ще те прибера на сянка. – заяви й: – Там ще е хладно и няма да излизаш, докато навън не стане студено.
– Защо звучи все едно ще ме завлечеш в някое мазе?
– Ще е хубаво, прохладно и добре обзаведено. – побърза да я увери Сам. – И ще има всякакви удобства.
Хуморът поизчезна от лицето й и се замени с мнителност.
– Защо звучи все едно то вече е добре обзаведено и остава да му се сложи единствено някоя масичка?
– Имам едно подходящо скривалище. – отговори й внимателно Сам, след което предложи: – Може да отидем някой ден да го видиш, ако искаш.
– И никога повече да не изляза от там? Не, благодаря.
– Не, само ще разгледаме малко. – разсеяно се зачуди дали младите хлапаци се чувстваха по подобен начин, докато погледът му се плъзна по нея и отказа да се върне обратно на лицето й, оставайки закован върху меките извивки на гърдите й, които ръцете й не успяваха да скрият: – Има си всичко, амара. Вода, храна, легло. Ще може да останем дни. Сами.
– Сами с дни? – повтори Лизи и замечтаната нотка в гласа й го накара отново да я погледне. Тя му се усмихна малко срамежливо. – Никак не те бива да преговаряш. Трябваше да започнеш направо с това.
– Не бях сигурен, че ще ти хареса идеята, като научиш, че няма тоалетна. – призна й и пристъпи крачка напред, съвсем съзнателно използвайки тялото си, за да я притисне към масата.
– Какво? – намръщи му се тя и се плъзна настрани, за да му избяга.
Сам реагира мигновено, поставяйки ръце от двете й страни, което му даде чудесно извинение още по-хубаво да се притисне в нея.
– Казах, че не съм сигурен дали ще ти хареса там. – повтори и се наведе към устните й със съвсем ясната идея да я целуне.
Елизабет притисна длан към устата му и се извъртя леко, продължавайки да му се мръщи.
– Освен, че не те бива да преговаряш, си трагичен и в ухажването. – информира го.
– Така ли? – гласът му дойде приглушен от ръката й, но той не направи нищо, за да я махне от устата си. Вместо това погледът му отново се плъзна надолу към гърдите й, които Елизабет се опитваше да прикрие само с една ръка. Не много успешно – отбеляза със задоволство Сам и се усмихна под дланта й.
– Така. – отвърна тя и стисна леко бузите му, за да привлече вниманието му обратно към лицето си. – На жените ни трябва малко повече романтика от това да ни се каже, че ще споделяме кофа в мазето, Казра.
Сам изръмжа, като чу фамилията си от устата й. Тялото й потръпна в отговор. Миг. Толкова му беше нужно да осъзнае, че Лизи само се мръщеше насреща му, но очите й блестяха издайнически, устните й бяха разтворени и красивата руменина се плъзгаше по страните й. Това откритие го накара да се ухили вълчи. Сграбчи китката й и махна ръката й от устата си, след което се наведе към нея и леко докосна устните й със своите, преди да каже:
– Сам. Казвам се Сам, шейа. Повтори.
– Шейа? – промърмори и дъхът й погъделичка устните му. – Отново?
– Името ми, шейа. – заповяда й и подръпна със зъби нежно долната й устна: – Кажи го.
Елизабет потръпна. За момент му се стори, че ще се противопостави, за да продължи играта, но вместо това тя се притисна още малко в него.
– Сам. – прошепна и го целуна съвсем нежно. Пръстите й погалиха рамото му, врата му, докосвайки го толкова леко, колкото и целувката й, карайки кожата му да настръхне. – Моят Сам.
Ръцете му се стегнаха около кръста й. Елизабет ограбваше разсъдъка му само с едно докосване. Искаше я. Богове, искаше я, колкото нищо друго през целия си живот.
– Твоят. – изръмжа й Сам и впи гладно устни в нейните.
Лизи се изви към него, хващайки се здраво за раменете му, все едно щеше да падне, ако го пусне. Ноктите й почти се забиха в кожата му, но тогава тя го прегърна през врата, притегляйки го дори по-близо.
– Какво казват правилата за панталоните? – попита го задъхано между целувките. – Не трябва ли и те да се хвърлят някъде?
– Веднага.



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 75904
Постинги: 283
Коментари: 5
Гласове: 120
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930