Малко повече от час по-късно старецът вече спеше след поредната доза лекарство. Захир им бе казал, че е сложил нещо упойващо, така че не очакваха да се събуди поне за няколко часа. Сам беше заключил апартамента дори и със заклинанията и постави задача на Франк да го следи от прозореца.
Сам и Лизи се придвижваха тихо по улиците на спящия град. Елизабет изглеждаше така, сякаш някой й е обещал голям подарък. Още като чу името на Гюлфан, погледът й светна. Изобщо не отрази, че Сам е все още крив, макар и малко да му помина, като видя как грижите за стареца бяха попретупани. Всичко изведнъж остана на заден план, но той не можеше да й се сърди. Знаеше колко много бе вложила, а това наистина беше голяма стъпка. След седмиците на лутане и удряне на камък, най-сетне имаха солидна следа. И все пак светналия й поглед и руменината по страните й го караха да се чуди дали не ревнува от престъпник.
Двамата влязоха в храма през страничната врата и необезпокоявано се изкачиха до покоите на Гюлфам.
– Ще почукаш ли? – попита я Сам, когато Лизи вече от почти минута стоеше и се взираше напрегнато във вратата.
Тя облиза устни. Усещаше как вената на шията й пулсира с всеки бърз удар на сърцето й. Откакто преди месеци постъпи в храма искаше да намери отговор. Даже от преди това. И сега стоеше на една крачка от него и не можеше да разбере защо се колебае.
Вдигна лице към Сам и тихо го попита:
– Какво ще направим, ако е той?
– Каквото кажеш. – отговори й просто и допълни в ума й: – „Мога да го убия.“
„Аз също мога да го убия, но не е това въпросът.“ – Лизи пак погледна към вратата. – „Въпросът е дали тя ще иска обяснения кой го е убил.“
„Не. Хората не са важни за нея. Ти обаче си важна за мен. Няма да убиваш никого, когато аз съм тук. Ще ти тежи. На мен – не.“
Елизабет хвана ръката му и стисна леко.
„Ако той е убиецът, лично ще го разпоря, Сам.“
Гласът й бе напълно спокоен. Уверен. Просто изказваше факт. Сам едва скри усмивката си от задоволството от тихата й кръвожадност.
„Нека първо да го намерим.“ – палецът му погали опакото на ръката й и Сам кимна към вратата: – „Влизаме ли?“
Всичко можеше да приключи още тази вечер. Без повече жрици, загинали в страшни мъки. Без повече странни експерименти със Сенки. Или поне без онези, извършени от последователя на Велахе. За останалите…
Елизабет щеше да мисли за утре друг път. Сега кимна на Сам. Бяха се разбрали той да отключи днес, така че когато застана пред вратата, тя очакваше да извади несесера с шперцовете. Вместо това сенките по ъглите около рамката се сгъстиха и от тях се изтеглиха тънки снопчета, които влязоха в ключалката. Секунда по-късно се чу заглушено изщракване. Сам се обърна и се ухили на изумлението на лицето й.
„Фукльо.“ – каза му, без да е сигурна дали той още поддържа връзката помежду им.
„Искаш да кажеш, че съм страхотен.“ – поправи я и използва сенките, за да открехне вратата.– „Аз ще вляза първи.“
Без да дочака отговор, пристъпи пред нея и влезе в тъмната стая. Стоеше и се ослушваше, докато погледа му обстойно изследваше всеки ъгъл и повърхност на помещението. Не, че очакваше някакви скрити капани от чиновник, който беше поръчал тонове брокат, за да направи лъскава хартиената украса, но се беше научил никога да не приема нещо за даденост. И преди бе влизал тук – още когато изучаваше храма и обитателите му при постъпването си в стражата. Тогава не бе намерил нищо обезпокоително, но нещата се променяха, а и той явно изпускаше цели подземия с чудовища. Можеше да е пълно с капани и магически заклинания, които да спират крадци и фантоми. В случая обаче единственото смущаващо нещо бе купа мръсни дрехи в единия ъгъл на стаята.
– Няма никой. – оповести накрая експертното си заключение и пристъпи в страни, за да допусне Лизи.
– Как така няма никой?
Лизи направи свой собствен оглед. Все едно в малката стаичка имаше място някой да се скрие и да изскочи изневиделица. Девойката едва преглътна ругатнята си.
– Къде може да е посред нощ, нечистите да го вземат? – попита, а после изстина и се обърна към Сам. – Мислиш ли, че е намерил нова жертва?
– Не. – поклати леко глава Сам. Лизи обаче ставаше все по-напрегната с всеки изминал миг, така че той я притегли към себе си. – Спокойно, амара, едва ли скоро ще посегне на някой.
– Какво го спира? Гириш е на свобода. Може отново да го залепи на него!
– Гвардията никога няма да си признае, че е избягал. – каза й Сам и започна леко да разтрива рамената й. – Те са лично избрани да пазят кралското семейство. Най-добрите от най-добрите. Мислиш ли, че ще позволят да се разчуе, че някакъв грохнал старец им е избягал след само няколко дни?
Елизабет си пое дъх, издиша го бавно и кимна. Сам беше прав. Едва ли щяха да си признаят, поне не и преди фестивала.
– И все пак къде може да е отишъл по това време?
– Понякога всъщност остава в кабинета си. Също така има навика да отскача до три-четири доста изискани бардаци, които и предлагат… всякакви услуги.
Физиономията й се сгърчи, все едно бе подушила отново миризмите от канала.
– Но той е… античен! Има си бяла брада и всичко!
– Цвета на брадата не е свързан с функцията на други части, амара. – ухили й се широко Сам.
– Не искам да знам! – отсече тя и се отдръпна от него. – Нека да претърсим стаята. И да се надяваме да си е в кабинета.
Последното добави под нос и потръпна погнусено по пътя към нощното му шкафче.
Сам я проследи с поглед как методично прерови две от местата, които обикновено се ползваха за скривалища и няколко пъти почука камъните на пода около леглото, търсейки някой разхлабен или кух.
– Да разбирам ли, че не харесваш антични мъже? – попита я, докато се приближаваше и се чудеше дали ще се сети да погледне и зад картината на стената.
– Категорично не.
Елизабет първо щателно опипа дюшека, преди да го повдигне и да погледне отдолу.
– Това значи ли, че и мен не ме харесваш? – попита я и реши самият той да свърши нещо полезно, като огледа над гардероба и зад атешите на стената.
– Ти си на петнадесет в най-добрите си моменти. – отвърна Елизабет. Изправи се с ръце на кръста, огледа се и му посочи и скрина. – Не искам да му пипам бельото, а ти имаш изявен интерес към него, така че е твое.
Тя самата отиде до картината.
Сам със задоволство проследи как първо опипа стената зад нея, а после я завъртя да погледне и самата рамка отзад.
– Напреднала си с ровенето от последният ни път заедно. – реши да я похвали, докато поглеждаше с огромна доза нежелание скрина с гащите, който го очакваше: – Упражнявала ли си се?
Лизи се усмихна. Не трябваше да се радва на комплимент, че е задобряла в тарашенето на лични вещи, но когато идваше от Сам…
– С Чарли влязохме в кабинета на Гириш. И после разглеждахме какво има в бюрото в подземието. Обясни ми това-онова.
Сам изръмжа тихо. Знаеше, че Лизи беше в сигурни ръце с мошеника. Само че не му хареса, че са го правили без него и зад гърба му. Не че не разбираше защо. Все пак самият той нарочно си беше затварял очите и гледал в друга посока, но искаше и той да бъде там, заедно с тях.
Затвори чекмеджето и се изправи.
– Няма нищо вътре.
– Няма нищо в цялата стая. – изпуфтя Лизи и кимна към вратата. – Да пробваме в кабинета? Или да почакаме да се върне?
– Ако е отишъл навън, едва ли ще се върне преди изгрев слънце, така че нека отидем в кабинета. – каза й Сам и отвори вратата.
– И този човек ми чете конско, че не се вписвам. – изсумтя тя, като излезе в коридора.
– Не може да отречеш, че самият той много добре се е вписал.
Елизабет погледна лошо ухилената му физиономия и го бутна силно. В резултат тя беше тази, която отстъпи, а той се пресегна да я хване, за да не падне.
– Не разбирам защо се забавляваш с това толкова. – каза му сърдито.
– Не разбирам ти защо не се забавляваш, амара.
– Защото е на такава възраст, че ако беше ваза, щеше да бъде изложен в исторически музей! Трябва да си седи вкъщи, по чехли и да си сгрява костите, а не…
– Да прави оргии в бардака? – предложи й услужливо Сам и допълни: – Или да го бият с камшик, докато му обясняват колко е лош?
– Ушите ми! – изплака на умряло и покри нещастните части с ръце.
– Също така дочух, че си пада и по горещия восък. – продължи безмилостно Сам и добави, провлачвайки: – С брокат.
– Край! – обяви, мръщейки му се гневно. – Развеждам се с теб!
– Защо? Ако и ти искаш восък с брокат, само трябваше да кажеш. Ще ти намеря!
– Все едно ще го търсиш много усилено – трябва само да се върнеш в спалнята му! – направи давещ се звук. – В името на Боговете, той работи в храм!
– Като чиновник. – припомни й услужливо Сам. – Не се е клел в Богинята и не твърди, че вярва в нея. Също като всички стражи, които сме тук.
Лизи му се намръщи вкиснато.
– С теб не ми харесва да си говоря, знаеш ли?
– Защо?
Вместо отговор тя му се оплези. Той я изгледа косо.
– Сега кой е на тринадесет, а?
– Момичетата са по-развити от момчетата, така че пак съм по-добре от теб.
– Може, но аз компенсирам с време, в което да натрупам опит. – каза й и спря пред вратата на кабинета: – „Ще влизаме или ще чукаш?“
„Влизаме.“
Сам отключи със сенките и отново влезе пръв. Кабинетът бе тъмен и празен. Дори миризмата на Гюлфан бе остаряла, поне на няколко часа. Елизабет отново преглътна разочарованието си и се зае да претърси всеки шкаф, чекмедже и ъгъл. Освен брокат и разни хартиени украси, нямаше нищо. Нито помен от зли планове, странни кодове или поне едно изречение някъде, което да споменава господарката. По рафтовете на библиотеката му даже бяха наредени керамични фигурки на котета.
– Знаеш кои са бардаците, нали? – Лизи попита Сам напрегнато и едва изчака кимването му, преди да тръгне към вратата. – Да го потърсим.
Той не помръдна. Лизи бе упорита, но тази настойчивост не беше характерна за нея, особено когато нямаше заплашени животи.
– Защо толкова държиш да го намериш веднага?
– Защото искам да приключа възможно най-скоро. – отвърна тя, опитвайки се да дори да не си мисли как след фестивала може да няма възможност да продължи. Ако той се усетеше…
Сякаш прочел мислите й, Сам пристъпи по-близко до нея и точно когато Лизи реши, че ще я обяви за лъжкиня, той я изненада и я прегърна.
– Няма за къде да бързаме, амара. – Сам започна да я гали леко по гърба. – Той се забавлява някъде и на сутринта сам ще дойде при нас. Трябва просто да го изчакаме, но ако искаш, ще питаме стражите дали са видели на къде е тръгнал и ще проверим там. Иначе може и да се разминем.
Лизи опря чело в гърдите му и за втори път тази вечер си наложи да диша.
– Определено е по-добър план от това да обиколим всички бардаци. – измърмори след малко.
– И ще спести много ходене. – каза й и я целуна по косата. Задържа я в прегръдките си няколко мига, преди да я подкани: – Хайде да събудим стражите.
– Не трябва ли винаги някой от тях да е буден? – попита го, като излизаше от кабинета. – Или се тревожиш, че са започнали да се отпускат, откакто не спиш тук. – усмихна му се през рамо. – Според мен трябва да са доволни.
– Определено са доволни. Тренират по-малко и се отпускат, като ме няма. Сигурно всички спят, така че дай да ги събудим и после ще ги пратя в салона.
Само където не потриваше доволно ръце – злорадата усмивка си я имаше. Лизи му се намръщи.
– Защо не ми се вярва, че е толкова идилично? – после сама си отговори. – Защото те познавам! Правиш цялата четиричасова тренировка за два часа, нали?
– За два часа и половина. – поправи я доволно Сам. – И после правим една извънредна преди вечерната.
Лизи не можеше да повярва, че всъщност завижда на клетите стражи. Тя бе тренирала със Сам в сънищата години наред, така че знаеше правилната техника за изпълнение на всяко упражнение и всяко движение. Оставаше й единствено да натрупа физическа сила, с която да подплати останалото, а това лесно можеше да прави съвсем сама у дома. Но беше различно, когато можеш да удариш някого.
– Почти съм сигурна, че това нарушава човешките права. – каза му с въздишка.
– Какви права?
– Да не бъдат тормозени от ухилен терорист.
– Аз не се хиля по време на тренировките, амара.
Каза го толкова сериозно, че Лизи прихна.
– Да, това оправя нещата.
– Никой до сега не е подлагал методите ми на толкова критика! – обяви и зави към спалните помещения на стражите: – Ще трябва да те взимам на тренировките с тях, за да се научиш на уважение, шейа.
– Защото това ще помогне. – изсмя се. – Но пробвай. Кой знае?
– След три дни ще ме молиш да седиш в апартамента. – закани й се Сам.
Бяха достигнали вратата, която водеше към малката всекидневна, отредена за стражите. Без да спре и без да се церемони, просто я отвори и огледа мъжете, насядали на възглавнички около нащърбената каменна плоча, която ползваха за маса.
Стражите първо премигаха объркано, а после скочиха стреснато на крака.
– Сър! – поздравиха в един глас.
Девойката едва не разпозна Бахрам. След премеждията му с лихваря Джавед, сега носът му си имаше чисто нова гърбица и бе изкривен леко наляво. Приятелят му, Заян, бе другият буден, а още докато стояха мирно и зяпаха уплашено, от вратата към спалните помещения се зададоха още двама мъже, които веднага заеха същата поза.
– Виждам, че сте будни. – констатира Сам.
Рамената на мъжете съвсем леко се отпуснаха, въпреки че гърбовете им останаха изпънати като струни. Гувернантката на Лизи щеше да ги даде за пример за правилна стойка, ако можеше да ги види.
– Смяната ни започва след петнадесет минути, сър. – докладва Заян. – Всичко върви по план и нямаше нищо неочаквано, освен Вашата поява, сър!
Сам кимна.
– Свободно.
Мъжете се подчиниха с облекчение. Личеше си, че им се иска да попитат какво, нечистите да го вземат, прави Сам тук по това време на нощта, но никой не бе толкова смел или глупав. Лизи се замисли дали да не им помогне малко, но това бяха хората на мъжа й и тя не искаше да си завира носа, където не й е работа. Поне в това отношение. Затова в следващите няколко секунди всички просто чакаха Сам да каже нещо.
А той стоеше и ги гледаше, чудейки се дали не може да им заповяда да спрат да го зяпат така. От месеци им беше капитан – титла, която сами му лепнаха, но не можеше да се отърси от сконфузното усещане, когато го зяпаха с очакване.
– Знаете ли къде може да намерим Гюлфан? – попита накрая, за да сложи край на това.
Мъжете се спогледаха и Бахрам отговори:
– От няколко дни излиза късно вечерта и се връща един-два часа преди зазоряване.
– Обикновено мирише на алкохол и парфюм, така че сигурно е зад някоя червена врата. – допълни Заян, хвърляйки някак засрамен поглед към Лизи.
– Добре. – кимна му Сам и продължи: – Поддържайте смяната по график и пратете някой да ми каже, когато се появи Гюлфан, но не го спирайте и не му казвайте, че го търся.
– Да, сър! – отвърнаха четиримата мъже в един глас.
– Къде да Ви потърсим? – попита Бахрам.
При това Сам се усети, че всъщност не беше обсъдил с Лизи какво да правят.
„Можем да останем тук, а може и да се опитаме все пак да го намерим. Ще им наредя да претърсят бардаците и да ни повикат, като го намерят. Какво предпочиташ, амара?“
Елизабет погледна към часовника на стената. Да седи и да чака вероятно щеше да я побърка, но ако Гюлфан имаше навика да се прибира няколко часа преди зазоряване, нямаше да чакат още много. Пък кой знае колко време щеше да им отнеме да проверят всеки бардак?
„По-добре да го почакаме тук?“ – погледна го за одобрение.
“По-разумно е.“ – потвърди й Сам, но не каза нищо повече, чакайки тя да реши.
Лизи въздъхна тихо.
„Значи ще го изчакаме да се върне.“
Стражите ги наблюдаваха странно, но щом усетиха вниманието му отново върху тях, се постараха веднага да престанат.
– Ще си бъдем в стаята. – каза им Сам.
– Да, сър!
Сам хвана Лизи за ръката и я поведе навътре в стаята към вратата, която отделяше спалните от общото помещение. Изведе я в късо и тясно коридорче с четири врати. Две бяха за баните, една за спалнята и четвъртата водеше към стаичката, която самите стражи бяха изчистили и обособили като негова. Хъркане ги съпровождаше при всяка стъпка и не изчезна напълно дори когато Сам затвори вратата след тях.
Лизи всъщност никога не бе идвала тук, но не бе изненадана, като видя голите стени и под. Леглото бе тясно, но от новите, които бе купил за целия храм. Чаршафите отгоре бяха изпънати, без нито една гънка. Имаше шкаф, малка масичка и един стол. И никакви лични вещи – точно като в стаята му в имението на скалите. Дори в апартамента им повечето неща – книги, дрехи, бижута – бяха нейни. С изключение на дървената фигурка на дребно човече с тройно по-голямо стърчащо мъжество – това бе подарък от Чарли за новия им дом. Тя възнамеряваше да го остави да си бъде само за Сам.
Елизабет седна на леглото и му се усмихна.
– Ще ме накараш да ти ушия гоблен, само и само да имаш някаква украса някъде.
– Ще го държа в апартамента ти или ще го прибера при другите ценни неща. Няма да рискувам да го загубя, амара.
– Апартаментът ми?
Сам я изгледа объркано, чудейки се какво не й харесва, но после май му просветна и внимателно предложи:
– Ни?
– Да. Ни. – кимна Лизи.
– Дори и ако ти си собственика? – продължи много внимателно Сам.
– Дори и… – Елизабет го зяпна. Лицето му бе напълно безизразно. Нарочно. – Не си…
– А, ако съм? – Сам продължаваше да седи до вратата в готовност да се озове до нея или да напусне стаята.
Лизи отвори уста. Затвори я. Преглътна трудно.
Този луд мъж. Беше й подарил апартамент.
Бе загубила всичко, не принадлежеше никъде, нямаше място за нея никъде.
А той й бе дал място, където да може да се връща. Където да остане. Бе й дал дом.
– Аз… – не можа да стигне по-далеч от това. Сълзите я задавиха.
С две крачки Сам вече бе до нея и я прегръщаше.
– Ако не ти харесва, може да си избереш друг? – предложи й неуверено.
Тя поклати глава и се вкопчи в него, мъчейки се да се успокои достатъчно, за да му благодари, да му каже колко много значи това за нея, може би да го смъмри, че й прави толкова скъпи подаръци. Но вместо което и да е от тези, от устата й излезе единствено накъсано:
– Имам дом.
Това вече Сам разбираше много добре. Той не смееше да притежава нищо лично, за да не го загуби. Притежаваше сгради, пари, предмети, бизнеси, но не и дом. Не си беше позволявал да мисли за това преди Лизи, а сега идеята го изпълваше с копнеж. Трябваше по-рано да се сети да й каже, но не беше сигурен, че ще го приеме така, особено след като се беше борила със зъби и нокти да е независима.
– Винаги си имала, амара. – каза й тихо и я целуна по косата, преди да й обещае: – И винаги ще имаш.
Елизабет го прегърна по-силно и скри лице във врата му.
– Не знам как ще ти се…
– Не трябва да правиш нищо, амара. – прекъсна я Сам, но понеже знаеше, че тя ще си го навие на пръста, добави: – Но ако много държиш, има нещо, което можеш да направиш за мен.
Тя се отдръпна, колкото да го погледне.
– Какво? – подсмъркна.
Сам се приведе и целуна солените й от сълзите устни.
– Много е просто, амара. Искам да го приемеш и да не правиш нищо, за да ми благодариш.
– Но…
Сам побърза да я целуне отново, за да я прекъсне.
– Няма „но“, амара. Искам това и нищо друго. – погали я по бузата. – Бих ти подарил света. Не искам никога да чувстваш неудобство, когато получаваш подаръци от мен. Не очаквам нищо в замяна. Правя го, защото искам и защото го заслужаваш. Ясно?
Тя сви вежди. Той го прие като началото на пореден протест и отново я целуна. После целуна и бузите й, изпивайки сълзите й. Гърлото й отново се сви, но този път от нежността, с която я целуваше. Дали знаеше колко много й дава?
– Добре. – промълви Лизи накрая и го погледна. – Апартаментът е мой. – Богове, беше странно да го каже. В Рива никой нямаше да й позволи да притежава нещо такова – всичко щеше да принадлежи на мъжа й. – Но искам да е наш дом.
– Ще бъде каквото решиш, амара. – усмихна й се Сам в отговор и просто защото можеше и искаше, я целуна пак.
Беше нежен. Толкова нежен и внимателен, че дори без онова, което бе направил за нея, дори без да й каже и дума, в Лизи не можеше да остане и капка съмнение колко я обича. Тя бе неспособна да стори друго, освен да отвърне. Пръстите му се заровиха в косата на тила й, а с палецът си не спираше да милва бузата й. Не искаше нищо от нея с тази целувка, но колкото по-дълго продължаваше, толкова повече тя искаше да му го даде.
– Какво, ако все пак искам да ти благодаря? – попита го след малко и засмука леко устната му.
– Може да измислим нещо. – отговори й дрезгаво Сам и я притисна към себе си.
Елизабет се повдигна леко и го прекрачи. Стъпи с колена от двете му страни и бавно се отпусна в скута му. Още преди да е седнала в него, дланите му се бяха мушнали под туниката й и загрубелите му пръсти драскаха кожата на кръста й. Сякаш и той едва се сдържаше да я докосва.
Лизи се притисна в него, а той се надигна в отговор с тихо ръмжене, което я накара да настръхне.
– Доколкото си спомням, имам да ти се реванширам и за по-рано. – промърмори тя и целуна челюстта му.
– Определено имаш.
Захапа нежно врата й и с устни и зъби започна да слиза надолу към рамото й. Тъкмо плъзна ръце по кръста й, за да повдигне туниката й нагоре, когато на вратата се почука.
– Ще отворим после. – изръмжа тихо Сам.
Елизабет бе готова да се съгласи. Наклони глава настрани, разкривайки шията си съвсем за ласките му, но преди той да е успял да се възползва, тя отново се изправи.
– Ами, ако Гюлфан се е върнал?
– Ще поспи малко. – каза й и се наведе да я целуне по устните.
Лизи изви глава, а когато той се намръщи недоволно, тя го погледна умолително.
– Провери?
Той задържа недоволния си поглед върху нея за няколко мига, след което въздъхна примирено.
– Втори път, шейа. – обяви й Сам, като в същото време я хвана за кръста и се изправи заедно с нея, преди да я пусне да стъпи на земята. – Втори път избираш старец пред мен.
– Да, но този искам да го убия. – усмихна му се чаровно тя. – Не помага ли?
– Не. – изръмжа й, след което я целуна бързо и отиде до вратата, отваряйки я рязко: – Да.
Бахрам се оцъкли насреща му като настъпена жаба. Очите му за момент се стрелнаха над рамото му към Елизабет, която тъкмо оправяше туниката си, преди да се прокашля и да отстъпи назад.
– Ъм, ще се върна по-късно.
– Добре. – заяви му Сам и тръгна да затваря.
– Не, не е добре. – Лизи застана до него, намръщи му се и хвана вратата. Сам изръмжа тихо и я остави да я отвори по-широко отново, за да може да попита Бахрам. – Какво има?
– Ъъ, нищо важно. – размаха ръце стражът. – Наистина.
– Ето. – каза Сам победоносно и отново започна да дърпа вратата.
– Няма „ето“. – този път на Елизабет й се наложи да вложи някаква сила, за да го накара да спре. И понеже осъзнаваше, че това няма да свърши скоро, реши да се справи с проблема кардикално. – Заповядай, Бахрам.
– Три. – отброи Сам, карайки стреснатия страж да се огледа дори още по-уплашено.
– Той не е старец, трябва ти нова колонка. – отвърна безсърдечно Лизи и направи жест на стража да влезе.
– Това е друга колонка. – уведоми я Сам и проследи с поглед как мъжа направи точно една крачка в стаята и спря в поза мирно. Казра изгледа криво Лизи още веднъж, след което се обърна към Бахрам: – Какво има?
Адамовата ябълка на младежа подскочи.
– Исках само да… – млъкна и притеснението му видимо се засили, докато местеше поглед от него към Елизабет. – Чух, че… че Ка‘Раим и Лицето са говорили с Джавед. Да оставят мен… нас, стражите от храма, на мира. – в кафявите му очи се прокрадна страх, когато цялото внимание и на двамата се спря върху него, а всякакъв намек за шеги се стопи във въздуха. – Исках да им благодаря.
– Да им благодариш? – попита изненадано Сам.
– Да. – Бахрам преглътна отново. – Тахира… сестра ми се разболя миналата година. Затова започнах да работя тук – за да имаме поне вода. Но нямахме пари да я лекуваме и… И чухме за Джавед. – ръцете му се свиха в юмруци до тялото му, а на лицето му се изписа гняв – там за миг и в следващия отново го нямаше. – От тогава искаше повече и повече. Започва да ни заплашва и… – стражът намери първата си усмивка. – Нека кажем, че не ми стана мъчно за него, когато разбрах, че някой е подпалил две от сградите му.
– Разбирам. – отговори му Сам, докато все още се отърсваше от шока, че някой иска да благодари на Ка‘Раим: – А сестра ти как е?
– Ще бъде по-добре сега, когато всичките ни пари не отиват при Джавед. – усмивката на Бахрам стана още по-широка.
– Чувала съм, че Ка‘Раим и Лицето познават много добър лечител. – обади се Лизи и продължи, знаейки, че Сам ще се съгласи с нея. – Ако сестра ти има нужда, съм сигурна, че могат да те свържат с него. Вероятно биха покрили и лечението.
– Не мога да ги карам да правят нещо такова! – Бахрам несъзнателно беше отстъпил крачка назад, нарушавайки перфектно държаната до сега поза мирно.
– Ако не ме лъже паметта, лечителят даже спомена, че имал някакъв ангажимент към храма тези дни. Сигурно е говорел за това.
– Да. – кимна Лизи и се усмихна на Бахрам. – Така че никой дори няма да научи, че ти е препоръчан от тях. Просто лечител, който има път насам.
– Просто лечител… – повтори объркано мъжа, гледайки ту единия, ту другия.
– Няма за какво да се тревожиш. – каза му Сам. – Доколкото чух, всичко е платено предварително. За стражите и за семействата им.
– Ъм…
– Това е същият благодетел, който дари новите легла, така че няма нещо подозрително. – каза Лизи. Имаше чувството, че Бахрам може и да припадне след малко. – Помисли си. Лечителят е наистина добър.
– Но…
– И вече е платено. – повтори отново Сам. – За стражите и за семействата им.
Бахрам отвори уста, след което я затвори и за първи път всъщност явно не беше сигурен как да реагира. Накрая просто сведе глава и каза с неестествено напрегнат глас:
– Благодаря. Ще предам на останалите.
– Чудесно. – Сам се поколеба за миг, след което пристъпи до мъжа и отпусна ръка на рамото му, стискайки го леко: – Всичко вече ще е наред. А сега се махай от тук.
– Да, сър! – отстъпи към вратата, но после се спря, погледна Казра и повтори: – Благодаря, сър. – прокашля се. – Ще се връщам на пост и ще пратя някой да Ви извика, като се появи Гюлфан.
Сам пусна рамото му, а стражът кимна леко на него и Лизи и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си. Елизабет не си позволи да се усмихне на смаяното изражение на мъжа си. Зяпаше вратата точно толкова объркано, колкото зяпаше и нея всеки път, когато му благодареше за каквото и да е. Сякаш му бе ужасно трудно да повярва, че може да направи нещо, за което някой би могъл да му е признателен. Което, от своя страна, едновременно я разтапяше и караше сърцето й да се свива.
Тя го прегърна, наклони глава назад, за да го вижда, и все пак се усмихна.
– Захир ще започне да ни мрази.
– Захир ще ме разори. – отговори й Сам. – След което ще ме убие заради допълнителната скучна работа.
– Но може би хората ще престанат да правят знаци срещу злото и да минават на отсрещния тротоар, когато го видят. – предложи Лизи. Потърка нос в гърдите му и пак повдигна глава. – Невероятен си, знаеш ли?
– Така ли? – попита я учудено, а усмивката сякаш сама намери път към лицето му.
– Мхм. Първо разбирам, че Ка‘Раим е изгорил две сгради на лихваря, вместо едната, за която се бяхме разбрали. – при това се ухили доволно и започна съвсем леко да се люлее наляво и надясно. Сам я прегърна и веднага се присъедини към нея. – Сега и това. Ако включва всичко останало, което си направим за мен, ще ми трябва по-хубава дума от „невероятен“.
– Харесва ти да горя сгради? – попита я Сам, а тъповатата усмивка нямаше никакъв шанс да слезе скоро от лицето му.
– Когато са на пълни задници – да. – отвърна тя.
– Само тогава?
– Не знам. – ъгълчетата на устните й отново се извиха нагоре.– Можеш да ме вземеш следващия път с теб, за да проверим.
– Мога. – съгласи се с нея и се наведе да я целуне. Прекалено кратко за вкуса й на двамата, но просто трябваше да се дръпне, за да може да й се ухили зъбато: – Но никакви ласкателства и хвалби няма да променят факта, че вече са три пъти, шейа.
– Защото ласкателствата и хвалбите не помагат, нали? – засмя се леко Лизи.
– Точно така.
– Значи няма да има никакъв ефект, ако ти кажа, че често си мисля какъв голям късмет имам, че те познавам?
– Абсолютно никакъв. – потвърди й Сам, а в същото време я притисна към себе си: – Какво още си мислиш?
Тя прехапа устна, уж обмисляйки.
– Че никога не съм била толкова щастлива, отколкото когато съм с теб. – каза. Светлинката, която се бе появила в черните му очи, сега започна да танцува с ритъма на сърцето му. – Че не мога да си представя да бъда с друг. И отново – че имам късмет да бъда с най-добрия си приятел. – при това се ухили. – Който е готов дори да гори сгради на задници за мен.
Сам не знаеше как да отговори. Знаеше само, че не може да откъсне очи от нея, от дяволитата й усмивка. Дори без да използва засилените си сетива, знаеше че Лизи мисли всяка дума, която му каза. Точно това го накара да се усмихне, преди просто да я целуне.
Отново бе толкова болезнено нежен. Лизи обви ръце около врата му и се надигна на пръсти, за да получи още от ласките му. За да погълни всичките любовни думи, които изричаше с целувките си.
Трябваше да му каже всичко това отдавна. Трябваше да му показва всеки ден колко държи на него, колко цени подкрепата му. Защото той я подкрепяше – във всичко. Бе до нея и я закриляше, като в същото време й помагаше да натрупа силата, за да полети сама. Веднъж му бе казала, че й е върнал свободата. Не бе очаквала или искала нищо от него, но той не спираше да й дава още и още.
Пръстите му отново бяха намерили пътя си до кожата на кръста й и я галеха. Не бързаше за никъде, сякаш щеше да е доволен просто да се наслаждава на усещането за нея, но онова първично нещо в Лизи разпозна глада му, който се криеше под повърхността, и откликна. Просто така целувката му стана по-настойчива, ръцете му се стегнаха около нея и я притиснаха плътно до силното му тяло. Тя издаде тих, доволен звук и на свой ред спусна длани по рамената му, към копчетата на ризата му.
И тогава някой отново почука на вратата.
– Сър? – гласът от другата страна на вратата прозвуча напрегнато. – Гюлфан е в храма, сър.
– Не. – изръмжа Сам и я притисна към себе си.
Лизи стисна очи и опря чело на вибриращите от раздразнение гърди на Сам.
– Да. – въздъхна и понечи да се отдръпне от него.
– Не. – повтори упорито Сам и я придърпа обратно.
– Скоро жриците ще започнат да се будят. – изтъкна му.
Бръчката между веждите му стана по-дълбока.
– Пет, шейа. – изръмжа й и с видимо нежелание я пусна.
– Четири. – поправи го. Искаше да го целуне отново, но знаеше, че той нямаше да я остави да се отдръпне пак. Ако тя въобще се опиташе да си отиде. Въздъхна. Този ден беше прекалено дълъг. – Не можеш да броиш Гюлфан два пъти.
– Мога. – изръмжа й и тръгна към вратата. – Сега стражът е Заян.
Лизи поклати глава, отново намести проклетата си туника, оправи косата си и пристъпи до него.
– Само не го плаши, както уплаши Бахрам. – каза на Сам, като провери и оръжията, които бе взела със себе си. Всичко си бе на мястото.
– Няма. – отговори й, огледа я веднъж, за да е сигурен, че всичко е наред, след което отвори вратата и изръмжа на мъжа: – Води.
Заян не се напика, но сигурно само защото скоро бе минал през тоалетната. Когато ги поведе, гърбът му бе почти толкова напрегнат, колкото този на Сам след поредното прекъсване. Елизабет въздъхна и ги последва навън.

Моля последвайте Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com

Instragram @kniga_za_lizzy_shay