Щом Зед обяви, че войниците са си тръгнали, изчакаха още няколко часа, за да им дадат време да се отдалечат. След това Алистър и Оливър отново застанаха до магическия кръг. Щом Алистър активира портала, започна да вика малката с човешкото й име, очаквайки, че тя ще изскочи в първите десетина секунди.
Вместо това стърчеше пред светещия кръг и я викаше периодично като някакъв изкуфял папагал вече поне три-четири минути. Самоувереността му, че Лили ще се върне при него, се беше постопила значително за това време, но Алистър отказваше да се предаде. Тя трябваше да дойде, независимо, че дори Синклер беше започнал да го гледа загрижено, вероятно чудейки се как по-деликатно да му каже, че е време да спре. Кселос, от своя страна, нямаше подобни скрупули.
– Мисля, че е време да приемеш истината, Карн – подсмихна му се демона. – Тя не иска да се връща.
– Или не може – изръмжа му Алистър, задъхан от усилието да държи магията толкова време.
– Вярвай в каквото щеш – сви рамене демона. – Факт е, че не идва, а аз не съм давал заповеди да я спират.
Алистър го игнорира. Щеше да й даде още една минута. След това щеше да я призове. Знаеше че беше казал, че ще я остави сама да избере къде иска да остане, но вероятността малката наистина да е възпрепятствана наистина съществуваше. Ако се окажеше така, призоваването щеше да я измъкне от ситуацията и да я доведе при него, в безопасност; ако ли не – щеше да им се наложи да съжителстват за няколкото месеца, през които Лили задължително трябваше да остане в Карас, преди да може да я прибере. И кой знае? Може би до тогава драконът щеше да я е убедил, че иска да остане.
Минутата изтече. Карн тъкмо се приготви да прекъсне магията, когато усети нещо от портала. Сякаш до сега беше кух и сега изведнъж се беше напълнил с нещо. На лицето му се появи тънка усмивка.
– Скоро ще можем сами да я питаме какво е станало, старче – каза на Кселос.
Демонът нямаше време да му отговори, защото над портала се появиха бледите очертания на дъщеря му, която започна да се материализира в това измерение. Само след малко преминаването беше приключило и за няколко мига пещерата се изпълни с усещането за присъствието й, след което Кселос активира заклинанието, което беше подготвил предварително и го скри.
Алистър не откъсваше поглед от нея. Беше се усмихнал, когато я видя, но усмивката му застина и изчезна, когато осъзна какво вижда. А благодарение на разкопчаната й риза то не беше никак малко.
От хилавото му, дребно хлапе не беше останало и следа и сега пред него стоеше млада жена. Красива млада жена. Кожата й беше придобила по-дълбок загар от преди и изглеждаше по-мека и гладка, отколкото я поменеше. Миглите й се бяха сгъстили и удължили, а пък устните й бяха станали някак по-плътни. Меките медени вълни на косата й се спускаха почти до нежната извивка на кръста й. Щом погледът му се спусна до там, нямаше как да не забележи, че тялото й беше стройно, стегнато и гъвкаво. Женствено.
– Богове, колко бързо растат – каза Оливър.
Алистър напълно беше забравил за съществуването му до този момент, но познаваше приятеля си достатъчно добре, за да е сигурен, че не говори за ръста на Лили. Самият той тъкмо бе спрял погледа си върху пълните й гърди, които се очертаваха под бельото й, и сега, без да откъсва поглед от тях, просто го сръга здраво с лакът в ребрата.
– Децата! – изпуфтя Синклер, разтривайки удареното. – Говоря за децата!
Лили се обърна с гръб към тях и трескаво започна да закопчава копчетата на ризата си. Ръцете й пречеха дори повече от обикновено, защото погледът на Алистър едновременно я накара силно да се изчерви от смущение и да се зарадва. Тогава чу тихо изръмжаване, последвано от нов удар и съвсем искреното изохкване на Оливър.
– Ако не престанеш да я зяпаш така, ще отменя забраната на стареца да не те наранява – заплаши го Алистър.
– Тогава теб направо да те набия? – подсмихна се Кселос.
– Аз просто се уверявам, че е здрава – отвърна сериозно драконът, което накара Оливър да се изсмее.
Последва нов удар и зеленокосият отново извика. Алистър обаче не остана да се занимава с него, ами тръгна към Лили. От толкова близо малката изглеждаше дори по-красива, но вниманието му беше привлечено от миризмата й. Миришеше слабо на цветя и трева. И на мъж. Явно беше прекъснал нещо, когато я извика, и затова ризата й беше разкопчана. Сега момичето отказваше да го погледне и се мъчеше да я закопчае, като пръстите й трепереха. Малкото му хлапе определено беше пораснало, помисли си драконът с раздразнение, а после избута ръцете й и посегна той да я закопчае.
– Мога сама – смрънка под нос Лили, без да вдига поглед от земята.
– Не и в момента. – отвърна той.
Ръцете му се оказаха толкова близо до кожата й, че на няколко пъти случайно я докоснаха, от което сърцето й започна да бие толкова силно, че Лили помисли, че скоро ще изскочи. Перна леко ръцете му и се отдръпна.
– Мога сама – повтори с пламнало лице.
Алистър се намръщи, но после си каза, че за нея бяха минали почти две години, през които определено беше пораснала. Просто щеше да му се наложи да свикне.
– Добре – присви заплашително очи срещу останалите, които зяпаха с интерес сцената. – Приготвяйте се за тръгване.
Лили чу раздвижването и тихите разговори на другите, но остана съсредоточена в това, което прави. Ризата й имаше седем копчета, четири от които Алистър беше закопчал, преди да го спре. Останалите три й отнеха двойно повече време, отколкото на него, защото ръцете й продължаваха да треперят, а Алистър продължаваше да стои до нея и да я гледа. Накрая, сякаш след цяла вечност, закопча и последното, припряно дръпна ризата си, за да я поизглади, и едва тогава се престраши да погледне към мъжа. Оказа се огромна грешка. Макар и да го помнеше добре, спомените нямаха нищо общо с реалността. Лили си даде сметка, че винаги го беше виждала като някой, който я закриля. Алистър беше символ на безопасност за нея. Това си оставаше непроменената истина, но едва сега го видя и като мъж. Беше висок и строен. През разкъсаната му риза се виждаха мускулите на стегнатия му корем и гърди. Едва когато той подвикна нещо на някой зад тях, Лили се усети, че е забравила напълно къде е и просто се е зазяпала в него.
– Аз съм готова – смънка, в случай че все пак не е забелязал.
Алистър сигурно дори нямаше да я чуе, ако не беше драконовият му слух. Не разбираше какво й става. Не можеше да забележи каквито и да е признаци да му е ядосана. По-скоро му се струваше притеснена и смутена, но от какво – нямаше си и най-бегла идея.
Останалите все още не бяха готови, така че реши да се опита да изясни нещата още сега.
– Защо не искаш да ме погледнеш, хлапе?
– Не съм се изкъпала – отговори му все така тихо и без да вдига поглед от земята.
Алистър я изгледа объркано.
– Изглеждаш ми чиста – каза й.
– Не е това – въздъхна отчаяно и най-накрая го погледна в очите. – Може ли да отида до езерото?
– Не. Тръгваме до няколко минути.
– Карн, мисля че се опитва да ти каже, че иска да отмие миризмата от себе си – въздъхна примирено Ролан, който преди малко беше свършил със собствения си багаж и се беше присламчил, за да огледа по-добре Лили.
– Тази на мъжа? – попита Алистър.
Лили бързо отново сведе поглед, а страните й пламнаха толкова силно, че почти излъчваха топлина.
– Не знам коя, нямам вашето обоняние – сви рамене елфа. – Но съдейки по реакцията й – предполагам, че да.
– Ако не е искала да мирише на него, не е трябвало да спи с него – каза Алистър с известно раздразнение. – Нямаме време за баня точно в момента.
– Добре, ще се къпя, като спрем – побърза да се съгласи Лили, за да сложи край на темата. Пък и имаше по-големи тревоги от това. – Какви са правилата?
– Зависи – каза Алистър. – Имаш ли намерение да се опитваш да убиеш някой тук?
– Не – отговори изненадана от въпроса.
– Тогава няма правила.
– Но трябва да има някакви – погледна го объркано.
– Искаш да ти поставя забрани ли? – попита я развеселено. С периферното си зрение забеляза как Кселос отчаяно покрива лицето си с ръка.
– Не, не искам – поклати бързо глава Лили. – Казаха ми, че призоваването винаги идва с правила. Няма да ми забраниш да говоря, нали?
Драконът вече се усмихна.
– Сега и идеи ли започна да ми даваш?
– Казаха ми, че ще го направиш – отговори, без изобщо да осмисля какво всъщност казва, твърде запленена от усмивката му.
Алистър погледна Кселос.
– Старче, ако имаш намерение да я обучаваш на нещо, може би трябва да започнеш от това сега. Още малко и съвсем ще ме убеди, че трябва да й налагам забрани.
– Започвам да се чудя дали има смисъл от това. – въздъхна нещастно демонът. – Ти не си призована, а си поканена тук.
В следващите няколко минути Кселос й обясни разликите. Лили го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Накрая кимна леко и отново насочи вниманието си към Алистър, като замалко да забрави въпросът си, защото той продължаваше леко да се усмихва.
– Значи не трябва да те наричам “господарю” или по някакъв по-различен от преди начин?
– Ако те влекат такива неща, може и „господарю” да му викаш. – обади се Оливър, като побърза да се махне от обсега на Алистър, преди пак да се е опитал да му строши ребрата.
– Не е нужно да ме наричаш никак. Единствените правила, които трябва да спазваш, са онези от преди. Помниш ли ги?
Лили започна да изброява на пръсти.
– Да не е отдалечавам много. Да не те лъжа. Да не умирам. – спря. Всички други бяха с цел да я държат настрана от битките. – Не знам дали останалите трябва да са в сила. Научиха ме да се бия.
– В сила са, докато не реша, че не са. – заяви той, попарвайки ентусиазма й. – Ясно?
– Ясно.
Ролан постави ръка на рамото на Алистър.
– Карн, може ли да поговорим за минутка?
Драконът кимна и го последва извън пещерата, като по пътя не пропусна ухилената, подигравателна физиономия на Оливър, с която все едно му казваше, че сега ще му се карат.
– Мисля, че ще е добре да преосмислиш позицията си относно забраните и все пак да наложиш някакви. – вдигна помирително ръце, щом видя изражението му. – Не казвам да й забраняваш всичко, но е била там почти две години. Заобиколена само от демони и видимо е пораснала не само физически. Мисля, че ще е най-разумно, ако приемеш, че не познаваш това същество и не му се доверяваш прекалено много.
– Съществото си има име, Вертос – намръщи се Алистър. – Нарича се Лили.
– Наричаше се така преди четири дни – поправи го Ролан. – Сега няма как да си сигурен, че дори това, което все още ти напомня на нея, не е просто преструвка.
Алистър едва потисна раздразнената си въздишка.
– Осъзнавам, че имаш причини да не харесваш демоните и да си подозрителен към всяко тяхно вдишване, но аз нямам намерение да си хабя излишно параноята за тях и особено пък за Лили. Старчето няма да ме убие и следователно няма да убие вас, а от малката е просто смешно да се страхуваш.
– На твое място не бих бил толкова сигурен. Само се замисли. Преди той не можеше да използва Лили да извади сама третия ограничител, но сега е достатъчно силна да се справи. Сама го потвърди преди малко. Тогава защо му е да седи кротко и да ти играе по свирката, като само трябва да я грабне и да отлети с нея в Мъглата?
– Ще съм ужасно разочарован от него, ако не опита. – отвърна драконът спокойно.
– В такъв случай как възнамеряваш да го спреш?
– Както мога – повдигна рамене той. – Рано или късно ще се примири, че няма да ходи никъде, докато не приключим тук.
– Значи все пак ще й забраниш да се отдалечава от теб и да изчезва за повече от час, както и да му помага? – попита Ролан с надежда.
– Не.
– Тогава как възнамеряваш да го спреш?
– Казах ти – както мога – повтори Алистър. – Притесняваш се за глупости, Вертос.
– Поне забрани на баща й някои неща.
– Вече му забраних. Щом стигнем Едо, ще разширя забраната да покрива и смеските там.
– Което ще е напълно безсмислено, ако не включиш и себе си.
– Той няма да ме убие.
– Имам усещането, че говоря на стена. – въздъхна Ролан. – Изобщо мога ли да направя или кажа нещо, така че да чуеш поне някое от тях, или да не се хабя?
– Ти как мислиш? – попита го Алистър с лека усмивка, а после го тупна по рамото и тръгна обратно към пещерата. – Всичко ще бъде наред, Вертос.