Единственото, за което убиецът съжаляваше, беше състоянието на Чарли. Мошеникът намести кораба в малкия изкоп с вода и само му се усмихна доволно, преди синкавата светлина на бариерите да изчезне и тялото му да се отпусне безжизнено. Сам го хвана, преди главата му да удари палубата. Седмица без да спи не беше нищо особено за убиеца, но колкото и добър магьосник да беше приятелят му, липсата на сън му се отразяваше като на всеки друг нормален човек.
Сам не можеше да прецени дали лицето на капитана или на ханджията беше по-изкривено, докато им плащаше с провиснал магьосник през рамо, но мислеше, че и двете щяха да накарат Лизи да се разсмее, ако можеше да ги види. Докато беше на кораба, често се хващаше да мисли как иска да сподели с нея една гледка или друга. Че най-вероятно и тя ги беше виждала в своето пътешествие, му даваше малко утеха. Не можеше да обясни защо, но знаеше, че лунната пътека по вълните до хоризонта щеше да бъде различна, ако я гледаха заедно.
Сам се опита да докосне ума й отново. Откакто наближиха кралството, успяваше все по-често, но тя рядко го забелязваше. Сякаш нещо друго вече беше приковало вниманието й и не й даваше да го чуе. Само от време на време успяваше да й каже нещо, което тя да чуе, и за няколко кратки мига сърцето му биеше по-бързо. Но тя не мислеше, че той е истински. И когато и кажеше, че е той и че идва за нея, тя не му вярваше. Бягаше от него, бързаше да затвори връзката им. И Сам го виждаше в мислите и разбираше. Не бягаше от него, а от това, че можеше за миг да не се чувства сама и след това всичко да се окаже илюзия и да рухне. Отново. Когато не го забележеше, съзнанието на Лизи му се струваше като неговото, преди да я срещне – тихо и примирено, привидно спокойно, но изпълнено от тъпа болка и гняв в същото време. Трябваше да я намери възможно най-бързо.
Сам пусна сандъка и го изрита в ъгъла. Беше наел голяма стая с две единични легла в един от средно-богатите квартали на града, където биха отседнали благородни, но не толкова богати пътници, дошли по някаква работа в града или преминаващи през него заради пристанището, но с не добре уреден график за пътуването си. Леглата изглеждаха чисти и достатъчно удобни. Сам внимателно остави Чарли на едното и го зави с одеялото. След кратък размисъл хвана и това от другото легло, метна го върху приятеля си отвори прозореца, за да влиза свеж въздух.
Набързо се преоблече в най-модерните дрехи, които бяха взели за него в Рива. Във Фриния те го караха да изглежда като млад аристократ от някое затънтено градче, чиито родители имаха старомоден вкус, но бяха достатъчно сходни за да се слее с атмосферата на града, ако не го заглеждаха много. Взе една малка кесия и документите, които Чарли беше подготвил за него. Представяха го като далечен племенник на Расул Ираж и асистент на Елизабет Шей. Имаше хора, които биха се противопоставили на това жена наследник на такова огромно състояние, особено при наличието на мъжки роднина, но щяха да изгладят всичко това, щом всички заедно се върнеха в Хайрани.
За момент се зачуди дали да не изчака Чарли да се събуди, но бързо отхвърли тази идея. Дори да знаеше, че Елизабет е добре, не можеше да губи време в чакане. А тя не беше добре. Написа бележка за мошеника къде точно са и че отива да търси следи, в случай, че приятелят му не помнеше последните няколко дни. Остави единия ключ от стаята да затисне хартията да не отхвръкне нанякъде, заключи вратата с другия и излезе с бърза крачка.

Не идваше във Валтън за пръв път. Поръчки на Кантората го бяха отвеждали тук и преди, преди Гилдията на убийците да основе собствено звено тук. По-късно щеше да му се наложи да го намери, но засега имаше по-важни задачи.
Улиците бяха чисти за пристанищен град, а след няколко преки и слънцето също започна да грее нетипично силно за сезона. След още няколко преки в посока към крепостта на хълма калдъръма стана малко по-подреден и заедно със захлупените къщи с широки стрехи на изпъкнали втори етажи над улицата се появиха и някои прави огради на домове с дворове с декоративни градини. Въпреки че цветята не бяха чак такъв символ на богатство както в Хайрани, привичките във Фриния не се различаваха чак толкова и по-заможните търговци и малки благородници също се фукаха с тях и земята, която можеха да си позволят, дори и в претъпкан град.
Само след няколко минути бърз ход Сам се озова пред клон на една от най-големите световни банки. Убиецът още веднъж се възхити на тялото, което имаше сега. Първоначално се ядосваше, че е малък и слаб, но с времето започна да осъзнава, че това, което се развиваше в него, е невероятно и пригодено само за него. Въпреки че все още беше недорасъл и скенджав, Сам имаше идеално зрение и слух, по-добри от тези в което и да е предишно човешко тяло, а мускулите, дори недоразвити, имаха толкова сила, колкото тялото, известно като Сам Казра в Хайрани. Сега си даваше сметка, че за да има това тяло, то трябваше да стартира малко и постепенно да се развие и натрупа маса. Можеше само да си представя в какво щеше да се превърне, когато най-после стигнеше до зрялата си форма.
Сам започваше да се прехласва по себе си повече, отколкото беше здравословно, но бе трудно да спре, когато досега все трябваше да заема трупове. Беше като да износва чужди дрехи, които никога не му бяха съвсем по мярка. Поклати глава и порови в чантата си, за да извади документа, който носеше самоличността му. Замръзна. Чарли щеше да си плати за това. Беше спазил инструкциите на Сам, което не беше толкова трудно – трябваше да е наследник на Ираж, помощник на Лизи и да се казва Сам, защото беше по-удобно да не сменят имена постоянно. Но това… това бе прекалено.
Изскърца със зъби, изглади изражението си и влезе. Отправи се към едно от празните гишета, където чакаше полузаспал млад чиновник и с усмивка каза:
– Здравейте, искам да говоря с управителя на клона относно имението на Расул Ираж. Аз съм Самюъл Флетчър, един от наследниците му.
Въпреки че не бяха в Хайрани, името на Ираж беше известно на всеки проклет банкер – Сам не беше ограничил бизнеса си само в едно кралство и дори сега имаше активни проекти във Фриния с купища движение по сметките си. След първоначалното пребледняване и пристъпа на заекване на чиновника, той някак успя да се извини пелтечейки и избяга към врата в дъното на приемната. След няколко минути момчето се върна с начумерен възрастен мъж, който се представи като Роберто Ферми. Мъжът силно се съмняваше в самоличността на Сам, но няколко минути с експертните фалшификати от страна на Чарли го накараха да размисли. Естествено документите бяха фалшиви само защото на магьосника му отнемаше по-малко време да направи пълен комплект с фалшиви документи, отколкото да се разхожда по всичките банки и всъщност да изкарва документите на Сам от тях. Или поне така си мислеше убиецът докато не осъзна от смутеното мрънкане на управителя, че мошеникът е оторизирал „брат си“ да може да работи с имението на Ираж няколко седмици, след като Сам беше „умрял“. Това, че Чарли беше използвал името преднамерено, а не импулсивно като някаква необмислена шега, ядоса убиеца още повече.
Когато бумащината с документите му и потвърждението на самоличността му приключиха, чиновникът и управителят застанаха пред него със засрамени физиономии.
– Как можем да ви помогнем, господин Флетчър? – попита по-възрастният мъж.
О, да, Чарли щеше да умре.
– Господин Ферми, благодаря Ви за отделеното време. Както знаете, покойния господин Ираж има много бизнеси във Фриния и, за съжаление, след смъртта му забелязахме някои разминавания във финансовите ни ресурси, които идват от страната. Опасяваме се, че има враждебни елементи във финансовата ни империя, които са си позволили да злоупотребят с предоставената им власт, разчитайки на суматохата около прехвърлянето на авоарите на Расул към наследницата му Елизабет Шей. За да разкрием кои точно са тези елементи, ни е необходимо съдействието на банката Ви. В частност ни трябва местният регистър на движенията по сметките на господин Ираж и госпожица Шей за последната година. Не само копие на извършените до момента транзакции, а активен журнал с връзка към централния регистър.
– Господин Флетчър, разбирам искането Ви, но в момента магията е…
Сам размаха ръка, за да прекъсне нервния старши чиновник.
– Знаем ситуацията с магията много добре и сме наясно, че за момента е изключително трудно да се изготви нова връзка със съществуващите копия, както и че магьосниците, способни на това, са изключително редки. За целта ние имаме собствен експерт, който може да изготви новата връзка към регистъра Ви и, естествено, ние ще поемем цената на ресурсите за създаването на тази връзка, но за целта трябва да ми предоставите активен журнал от вашия офис.
– Но това не е възможно! Нямам право да…
– Господин Ферми, – отново го прекъсна Сам – при отварянето на сметките платихме за индивидуален активен журнал за нашите сметки. Въпреки че вашата банка го използва, по договор журналът е наша собственост. Ако откажете предоставянето му, се страхувам, че ще бъдете в нарушение на договора ни и единствената алтернатива тогава е да прекратим всякакви отношения с вашата финансова институция и да прехвърлим ресурсите си към по-надеждна такава, към която ще насочим и неустойките, които вашата банка би дължала за преждевременното прекратяване на договора по ваша вина.
Убиецът двусмислено посочи чиновника с отворена длан, за да покаже както банката, така и Ферми. Управителят се насили да се усмихне кисело.
– Разбира се, господин Флетчър. Както казвате, връзката е Ваша и можете да правите с нея каквото искате. За съжаление, докато журналът е във Вас, този офис няма да може да работи с централния регистър по Вашата сметка и всички транзакции по нея ще бъдат временно прекратени.
Сам се усмихна чаровно.
– Господин Ферми, наистина ли мислите, че госпожица Шей не е помислила за това?
Убиецът извади тежка кесия и я подхвърли на масата. При тупването от нея се разпиляха дребни червени и зелени скъпоценни камъни.
– Тези камъни са на стойност един милион кралски белгуни и доколкото помня, вашата банка позволява директен внос на смарагди и рубини. Бизнес разходите на госпожица Шей в града са в размер на приблизително една трета от стойността им. Докато държим дневника, тази малка кесия ще служи като гаранция за парите, които клонът ще отпусне за нормалното продължаване на бизнес дейностите на компаниите на госпожица Шей, а когато го върнем, ще имате бонус за банката и личен бонус за Вас, всеки в размер на двадесет процента от ресурсите, които клонът е отпуснал на бизнесите ни през това време. – Сам погледна към младия чиновник, който зяпаше зашеметен с отворена уста към камъните. – И допълнителен бонус от пет процента за момчето – каза убиецът без да знае точно защо.
Господин Ферми също гледаше скъпоценните камъни с жадни очи. Старшият чиновник преглътна лакомо, преди да се усмихне до уши:
– Разбира се, господин Флетчър, както желаете.

Посещението на Сам в другите две банки в града протече по подобен начин. В ранния следобед Сам се отправи към едно от своите шивашки ателиета с три дебели книги, които магически разписваха движенията по сметките в другите клонове на банката. Или поне би трябвало. Убиецът беше прегледал набързо транзакциите, но заради магията информацията в тях беше от преди шестнадесет дни. Чарли нямаше да е доволен, че ще трябва да копира три изключително сложни заклинания, но всякакво съчувствие към магьосника беше притъпено от това, че го беше записал като негов брат в регистъра на банките.
Шивачът беше изумен от това, че Сам знаеше на изуст не само собствените си мерки за дрехите, но и тези на Чарли, дори и на места, които не бяха типично измервани. Убиецът, естествено, не ги беше наизсутил, а просто винаги можеше да каже точно колко голямо е нещо в пространството, дори когато не беше точно пред него. Това му умение смущаваше хората, затова беше обяснил, че е бил директно изпратен с всички възможни мерки.
След това Сам отиде при кожаря. Магазинът се намираше в покрайнините, както можеше да се очаква от всеки читав кожар, който работи с нестандартни поръчки и обработва сам кожите си. Денят беше спокоен, без вятър, и неприятната миризма на урина и екскременти се усещаше на няколко преки разстояние. Новото му обоняние изненада Сам за пореден път – въпреки че никога не свикна напълно с подобна миризма, за първи път силата й го накара да се закашля. Убиецът побърза по улицата и се шмугна в сградата, където пое въздух по-дълбоко. Миризмата още се усещаше, но стените и земната, леко сладка миризма на обработена кожа успяха да изолират по-голямата част от силата й. Сам премигна няколко пъти, за да се отърве от лютенето в очите си, преди да вдигне глава и да срещне погледа на ухилен нисък мъж с плешива глава, широки рамене и видимо изпъкнали мускули.
– Не съм виждал много такива като теб наоколо – изсмя се кожарят.
– Хайранци?
– Контета! Обикновено такива като теб купуват готовата продукция от магазина на Хоф в среден Валтън.
Натруфените дрехи и изненадата от силата на миризмата го бяха поставили в ситуация, в която не се беше намирал от години.
– Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат – каза. – Имам нужда от специална поръчка.
– А?
– Имам нужда от гръден колан за поне шест ножа за хвърляне, идеално за дванадесет.
Зениците на кожаря се разшириха, но лицето му запази маска на перфектно спокойствие.
– Не предлагам такива, не знам за какво става дума.
Сам се усмихна зъбато:
– Знаеш точно за какво говоря. И ще ми кажеш…
Много други биха изпуснали движението, с което мъжът запрати нож към лицето му, но Сам пристъпи напред, улови оръжието във въздуха и го опря до гърлото на кожаря с едно движение. Мъжът премигна невярващо и пребледня.
– Повечето кожари знаят как да използват нож само за дневната си работа, но от техниката ти виждам, че знаеш много повече. Рядко срещам колега с други добре развити умения. – каза му. – Как е името ти?
Мъжа облиза устните си.
– Скарлет.
Сам скри изненадата си. Мислеше, че Скарлет е жена.
– Добра работа с дука на Тръмонт миналата година.
Мъжът кимна леко, без да изпуска ножът от поглед. Сам го отдръпна от гърлото му, подхвърли го във въздуха и му го подаде. Скарлет го взе с облекчение, което трая точно две секунди.
– Тъй като сме тръгнали да се запознаваме – аз съм Ка’Раим. И сега ще ме придружиш до местния офис на Кантората.

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com