Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.11 01:37 - Нечистите - 47.2
Автор: leslieshay Категория: Изкуство   
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове:
0



 Елизабет кимна и преди да е успяла да попита Чарли дали може да отдели гвардееца от другия, бариерата просто се сви, пропускайки го отвън. Гневът на Хирса отстъпи място на объркване, но бързо се завърна, когато осъзна, че е на свобода. Изтегли меча от ножницата му и пристъпи към групата им.
– Тамеш…
Следващите думи се изкривиха от задавен вик. Сам изникна зад него сякаш от нищото, заключи в хватка едната ръка зад гърба му, а другата изви болезнено, карайки го да изпусне оръжието. Хирса се опита да халоса носа му с глава, но убиецът се отмести. Тогава започна да се извива, да напряга всички сили, докато цялото му лице не почервеня от гняв и усилие. Нито мускул не трепна по това на Сам, който да подскаже, че изпитва каквито и да е затруднения да го държи така – на място, беззащитен и с една протегната удобно напред ръка. Все едно държеше малко дете.
Лизи очакваше Тамеш да пожелае да изпробва пръстена, само че далширът стоеше като попарен. Съмняваше я псувните на Хирса да са причината. По-скоро си бе дал сметка, че големият, силен и намръщен Казра всъщност наистина е голям и силен. Елизабет въздъхна и протегна ръка.
– Пръстенът?
– Пръстенът? – повтори далширът. Премига и побърза да свали бижуто от пръста си и да го подаде на Лизи, при което Сам изръмжа недоволно, карайки ръката му леко да трепне, преди да й го даде.
Лизи въздъхна и извъртя очи, като го чу, след което взе пръстена и го огледа за миг. Сам, от своя страна, обмисли доста сериозно идеята да стисне Хирса малко по-силно, само колкото да му счупи врата и да го нарече нещастен случай. Щастлив нещастен случай, който щеше да попречи на жена му да сложи пръстен на чужд мъж. Идеята изглеждаше наистина много изкушаваща и Сам наистина стегна малко хватката си, карайки гвардееца да проскимти. Това му спечели нова въздишка от досада и само след миг накита вече беше поставен, а Лизи вдигна поглед към него, гледайки го с лека усмивка.
Яростта изчезна от очите на Хирса. Гвардеецът премига объркано и се огледа, сякаш не можеше съвсем да си спомни как се е озовал тук. Или къде е това тук. Или защо някой го е хванал в стоманена хватка.
– Сам, пусни го. – каза Лизи и се приближи до него. – Добре ли си?
– Не го доближавай толкова. – каза Сам и отстъпи крачка назад, взимайки и гвардееца със себе си. Замисли се за момент, но в крайна сметка го пусна.
– Какво става? – попита все така объркано Хирса.
Елизабет погледна Тамеш. Надяваше се да е успяла да скрие задоволството и най-вече облекчението си, че са се оказали прави, макар да бе невъзможно да ги потисне. Ако Велахе не бе очаровала Хирса или ако той не бе проявил някаква забележима реакция след поставянето на пръстена, нямаше да имат шанс да убедят далшира да им помогне. А сега?
Сега Тамеш и Рамая станаха от възглавничките покрай масата и побързаха да отидат при приятеля си.
– Всичко е наред. – каза принцът с толкова убедителна увереност, че дори замалко да залъже и обонянието на Лизи. Далширът се усмихна леко и постави ръце на рамената на гвардееца. – Знаеш ли къде сме?
Хирса не му отговори веднага, а бръчката на челото му се задълбочи, сякаш се опитваше да си спомни нещо, което му се изплъзваше между пръстите.
– Дойдохме да видим Лизи. – каза накрая и добави малко неуверено: – В къща в богатия квартал?
– Да. – Тамеш го потупа окуражително.
– И след като се върнехме вкъщи, щеше ли да кажеш на някого къде сме били? – попита Рамая тогава.
– Да. – отговори й, този път без замисляне: – На капитана. Трябва да напиша доклад къде сме ходили и с кого сте се видели.
– Само на капитана?
– И на Валехе. – отвърна, а малко след като го каза, лицето му се смръщи озадачено.
Рамая и Тамеш се спогледаха притеснено. Лизи се приближи до тримата и внимателно попита:
– А сега? Чувстваш ли нужда да й казваш, че са идвали тук?
– Не. – поклати глава Хирса, явно облекчен, че някой му задава въпроси, на които може да даде отговор. – Дори не знам защо изобщо трябва да й казвам нещо…
– Всичко е наред. – увери го тя и посочи към масата. – Ела. Ще ти налея вода.
Сам проследи намръщено как Лизи го настани да седне и му напълни чаша. Едва тогава кимна на Чарли, че е готов и мошеникът освободи другият гвардеец от бариерата. Сам веднага го хвана, но мъжът, явно видял какво се беше случило преди малко, изобщо не направи опит да се бори и послушно се остави Флетчър да му постави пръстена на пръста. Казра изчака малко, след което го пусна и гвардеецът беше сложен да седне до Хирса.
Напрежението около масата можеше да се реже с нож. Гвардейците се оглеждаха неразбиращо и смутено, а далширите бяха объркани и може би предадени. Сам много искаше да може да си ползва носа, за да подуши какви са истинските емоции зад потресените и умислени лица срещу него.
– По всяка вероятност пръстенът разваля влиянието и предпазва от него. – каза, изненадан че забраните да не предава Малора и да не разкрива информация не се задействаха. От друга страна, той не разкриваше нищо ново. – Само че пръстенът е един и те сигурно пак ще попаднат под очарованието й, ако я доближат.
– Имаме и камата. – каза Тамеш.
– Не, ние имаме камата. – поправи го Чарли, печелейки си раздразнението му. – Докато не видя как да повторя този обков, за да я скрия, не може да бъде използвана.
– Но вие имате самия Лунен камък. – включи се Лизи. – Сигурна съм, че ще успеете да измислите как да прилъжете още гвардейци до него.
Далширът поглади брадата си замислено.
– По-големият проблем ще е как да ги държим далеч от Велахе.
Елизабет му се усмихна криво.
– През последните няколко месеца научих, че е по-лесно да не се доверяваш на твърде много хора. Много по-малко рискове. – видя как до нея Сам се раздвижи от неудобство. Не се бе доверявала и на него. Без да го осъзнава съвсем, се пресегна и хвана ръката му, преди да продължи: – Може би не е необходимо да си връщаме цялата гвардия сега.
– Искаш да ги оставим под контрола на демон ли? – попита я невярващо Тамеш.
– Не. – отрече веднага тя. – Но ще е много по-лесно да държим далеч от нея двама гвардейци вместо петдесет.
– Права е, Там. – обади се Рамая.
Далширът остана смълчан известно време. Накрая въздъхна:
– Не ми харесва, че толкова много хора около нас са й подвластни. Но сте прави. Само че до кога? – и стрелна с притеснен поглед Сам, преди да каже: – И изобщо може ли да говорим за това сега? Носят се слухове, че Ка‘Раим си има нов господар.
– Така е. – потвърди му Сам, при което Лизи го изгледа малко изненадано, което го накара да се ухили криво и да кимне към нея: – Тя е.
– Тя? – повтори с вдигнати вежди принцът. След кратък размисъл явно реши, че това не е чак толкова изненадващо, защото изостави темата и вместо това попита: – А знаеше ли за нападението?
Елизабет все още не можеше да реши кое я бе изненадало повече – думите на Сам или факта, че Тамеш май по някое време бе навързал, че Ка‘Раим всъщност стои срещу него. За отговорът на въпроса на далшира обаче нямаше никакви съмнения.
– Ако е знаел, щях да съм натоварена на кораб за някой далечен остров. – каза.
– Да, Ка‘Раим я слуша само когато му изнася. – подсмихна се Чарли.
– Ка‘Раим я слуша винаги, когато живота й не е в прекалено голяма опасност. – поправи го невъзмутимо Сам.
– Само когато е в малка? – попита с любопитство Рамая.
– С останалите може да се справи и сама. – потвърди й Сам, преди да допълни: – Но за снощи щеше да е по-добре, ако беше в мазето на някоя къща на отдалечен остров.
– Едва ли. – усмихна му се принцесата. – Иначе как щяхте да се вречете?
– Щяхме… – започна Сам, след което млъкна и погледна любопитното лице на жена си, а после и усмихнатото на далширата, преди да заяви: – Вече не те харесвам чак толкова.
Още при въпроса на принцесата Сам бе забелязал как Хирса се напрегна. Ръцете му леко потрепнаха и стиснаха по-силно чашата с вода, докато погледът му отскочи няколко пъти към Елизабет и дори към него. Казра беше готов да се закълне, че гвардеецът ще отправи някоя от хапливите си забележки относно колко недостоен е за Лизи, но го изненада като си замълча. За сметка на това се напрегна дори повече, когато убиецът заяви на Рамая, че не я харесва. Казра го погледна право в очите.
– Няма да я нараня. – отсече твърдо.
На Елизабет дори не й бе минавало през ума нещо подобно. Знаеше, че Хирса няма особено високо мнение за Сам, но не й бе хрумвало, че може да се тревожи, че може да посегне на Рамая. Но като видя как чертите му се изопнаха дори повече, сякаш Казра я бе заплашил, а не се бе опитал да го увери в противното, си даде сметка, че май е трябвало.
Двете с далширата се спогледаха. Лизи си залепи усмивка и заяви:
– Няма значение дали ти я харесваш. Аз я харесвам дори повече.
– И аз теб също, Лиз. – усмихна й се широко Рамая в отговор.
Напрежението напусна едва доловимо раменете на Хирса. Лизи потисна въздишката си. Май нещата между тях никога нямаше да могат да тръгнат нормално, а за да влоши положението, Сам реши да допълни:
– Затова няма да я нараня и ще я пазя.
– Само заради това? – попита го веднага Рамая. – Ами ако с Лизи не бяхме приятелки?
– Тогава си от храма, а той е мой. – отвърна простичко Сам.
– Целият храм?
– Всички.
– Добре е да го знам. – усмихна му се далширата и погледна към приятелката си: – Имаме най-добрият капитан, нали?
– Не е никак лош. – отвърна Лизи, усмихна се на Сам и го целуна по бузата.
– Само толкова? – попита я той, като успя да се намуси, за да прикрие неудобството, което думите им предизвикаха. Негова работа беше да ги пази.
– Повече ли искаш? – погледна го уж възмутено тя. – Не си ли малко нахален?
– Не.
– Опитвах се да съм любезна. Имах предвид много нахален.
– Това може и да съм. – съгласи се с нея Сам и я подкани: – Е?
– Какво „е“? – повдигна вежда Лизи.
– Как така „какво“? – попита я възмутено: – Искам си целувката.
Тя завъртя очи, въздъхна и го целуна съвсем набързо по устните. Изражението му стана толкова кисело, че дори в очите на Тамеш се прокрадна смях, а пък Рамая и Чарли направо се разхилиха.
– Врекла си се в претенциозен мъж, дечко. – каза Флетчър.
– Знам. – въздъхна още по-тежко Лизи.
– Който иска це-лув-ка. – повтори Сам намусено, радвайки се на веселите пламъчета в погледа на жена му. – Сега.
– Защо ми се струва, че беше по-хрисим преди вричането? – скръсти ръце тя.
– Защото бях, но сега вече си моя, каллис. – усмихна й се Сам. Откопча едната й ръка и я вдигна към устните си, целувайки я леко: – И аз съм твой.
Елизабет усети как сърцето й прескочи удар, а лицето й се загрява. Всъщност, цялата се загряваше. Тя бе искала единствено да успокои страховете на Хирса и Тамеш и да им покаже Сам такъв, какъвто тя го познаваше, преди да продължат с разговорите за демони и убийства, но той въобще не играеше честно. В Рива подобни думи се разменяха само на саме, а публичните прояви на чувства се разглеждаха като неуместни. Лизи не можеше да каже, че й липсва тази консервативност. В Хайрани, където можеше свободно да прегръща и целува Сам, бе много по-щастлива, но това не значеше, че няма да се чувства неудобно, ако го прави пред далшира. И въпреки това, когато я гледаше с този блясък в очите, нямаше как да устои. Повдигна глава и го целуна. Съвсем нежно и твърде кратко, но когато се отдръпна, той не изглеждаше вече недоволен.
– Още няколко такива и съвсем ще ти прости. – оповести доволният глас на Чарли.
– За какво? – попита Рамая с любопитство.
– За чудесната розова кама, която Лизи му подари и сега той носи навсякъде със себе си. – обясни разпалено мошеника, напълно пренебрегвайки тихото предупредително изръмжаване, което дойде от страна на Сам.
– Наистина? – ухили се принцесата и се приведе напред, мъчейки се да види оръжието. – Къде е?
Хирса я бутна назад и задържа ръката си пред нея.
– Не се приближавай толкова до него. – каза ниско. Погледът му напрегнато се местеше от Сам на Чарли и обратно. – В доклада за отвличането на Гириш се споменава, че един от тях е имал розова кама.
– Гириш… – Тамеш почеса брадичката си. По изражението му си личеше как информацията от целия разговор до момента просто се подреждаше в главата му, а когато това се случи, погледа му се закова върху мошеника: – Значи долу има огромни мъртви паяци? И знаеш от сигурен източник, така ли?
Чарли извади най-обезоръжаващата си усмивка.
– Да?
– Вие го отмъкнахте от килията му? Вие двамата? – процеди Хирса. Зениците му се бяха свили до малки точици, а една вена на врата му запулсира бясно. – Кой е третия?
Сам и Чарли не отвърнаха нищо. Рамая се постара да не поглежда към Лизи и да изглежда изненадана от развоя на разговора, докато Тамеш пък гледаше направо в нея. Елизабет въздъхна.
– Аз бях третия. – каза и побърза да изпревари обвиненията и възмущението на Хирса, като направо каза на далшира: – Имаме доказателства, че Гириш е невинен. Имаме доказателства и кой е истинският виновник. Не можехме да го оставим да бъде измъчван и екзекутиран, но нямаше и как да го защитим публично, без да разкрием пред Велахе, че знаем поне част от онова, което прави. Нямахме избор.
– Нямала си избор? – викна Хирса. – Можеше да говориш с… – щеше да каже „с мен“, но направи гримаса, след като се усети. Гневът му от това само се усили. – Можеше да говориш с Тамеш! Знаеш ли какво ще се случи, ако някой научи, че има избягал затворник от затвора на гвардията? Можеш да ни направиш на посмешище! Нечистите да го вземат! Казах ти, че той не ти влияе добре! Казах ти, че…
– Ако й влияех толкова зле, щяхме да погребваме същите тези гвардейци, на които сега може да се смеем. – прекъсна го ледено Сам.
Сенките около гвардееца се бяха сгъстили и Казра се бореше да ги задържи покорни, когато всичко в него крещеше да убива. Не му пукаше в какво го обвиняват. Беше правил много повече неща, отколкото малкото мозъче на Хирса дори можеше да си представи и те дори не бяха свързани с Кантората. Не, това, което нямаше да допусне, бе някой да държи такъв тон на Елизабет. Да я напада. Заради него.
– Не можеш винаги да си затваряш очите за това какво върши. – Хирса дори не го погледна и продължи да й говори. – Че е убиец!
– А Чарли е цветарка? И той работи за Кантората, но не съм чула да отказваш да играеш на карти с него. – върна му Лизи. Гвардеецът стисна зъби толкова силно, че челюстта му изпука. – Заври си двойният стандарт отзад!
– Това е…
– Интересно. – прекъсна го Тамеш. Хирса стисна по-силно ръце, но изостави темата. Далширът погледна към Лизи: – Също така каза, че имаш доказателства срещу някой друг. Кой?
Елизабет си пое дъх, за да се успокои, но очите й все още искряха от атма.
– Главната жрица. Иснани. – отвърна.
Сам се пресегна под масата и хвана ръката й в своята, стискайки я леко. Беше тук. Беше на нейна страна.
– Иснани? – повтори изненадано Тамеш. – Наистина ли имаш доказателство? Та тя настояваше за повече охрана на жриците.
– Знам.
Лизи вдиша дълбоко още веднъж, след което му разказа за откритията на Чарли, за медальона-ключ към подземията, който е бил поръчан от Иснани, за това как тя е първата, която ги посреща и тества и как след това води някои от тях на домашни посещения, където да провери уменията и силата им.
– Доколкото схващам, Велахе прави нещо със Сенките с вътрешни умения като моето или това на Рамая. – завърши. Тамеш прегърна сестра си през раменете. – Иснани ги избира сред жриците и й ги предава. А експериментите… – погледна към Чарли.
– Експериментите са нещо различно. – каза мошеникът. – Опитвала се е да направи нещо със Сенки, което Велахе е успявала да направи само с обикновени хора. И е имала пробив. – изражението му помръкна. – Но нямам представа дали е успяла да каже на Велахе.
– По-вероятно е да не е. – каза Сам. – Щеше да се постарае необходимите Сенки да изчезнат до една.
– Значи разполагате само с догадки и косвени доказателства. – заключи в същото време Тамеш. – А нещо, което ясно да я сочи?
Елизабет искаше да се заяде, че за съжаление изкривените с магия Сенки в подземието нямаше как да разкажат кой ги е превърнал в чудовища, но си замълча. Разбираше защо Тамеш е предпазлив, защо иска нещо по-конкретно. Говореха за живота на някой, който на всичкото отгоре бе сред любимците на Велахе, а това предполагаше и известна защита от незима.
– Нищо неоспоримо. – отвърна. Тамеш изсумтя. – Но ако я привикате за разпит и по пътя й се случи инцидент, предполагам, че ще е достатъчно доказателство. На мястото на Велахе не бих допуснала риска някой да ме изобличи.
– Права си. – съгласи се далширът замислено. – Ще е достатъчно.
– Чакайте! – обади се Хирса и погледна Лизи потресено и сякаш изведнъж й бяха поникнали още две глави с рога. – Нима предложи да я арестуваме, за да видим дали ще я убият?
– Защо не питаш далширът ти защо се съгласява с нея? – изпревари отговора й Чарли и изцъка с език. – Наистина мирише на двоен стандарт тук.
Тамеш изгледа гвардеецът си строго, а Хирса стисна зъби. В очите му се прочете, че се чувства предаден, преди да извърне глава демонстративно от Лизи. Когато стана ясно, че няма да каже нищо повече, далширът продължи:
– Обвиняваме я и я прибираме за разпит. После какво?
– Или умира, или грешим и продължаваме да търсим. – повдигна рамо Елизабет. – Междувременно ще е добре да се погрижим Велахе да не намери тефтерите, които стражата събра като доказателства? Може би още не е късно. А след това… – тя стисна ръката на Сам. – След това ще е добре да я убием.
Тамеш се подсмихна.
– Защото демоните умират толкова лесно. – изсумтя Хирса.
– Твоята бяла и добра Елизабет щеше да го постигне вчера, ако съдбата не се бе намесила. – каза далширът и за първи път й се усмихна истински. – За това беше цялото раболепничене след танца, нали? За да се доближиш до нея? Какъв беше плана? Нож в гърдите?
– След като посипя акантус и още няколко неща, които Чарли ми беше приготвил. – кимна. – Ако опитът не беше успешен, се надявах да се разкрие някак. Съмнява ме да контролира целия град. Хората щяха да се организират.
Сам я прегърна през рамената й и я придърпа към себе си, когато споменът как я намери на тревата в локва кръв отново изплува в съзнанието му. Можеше да я загуби тази нощ. Можеше завинаги да изчезне от живота му. Можеше вещицата да я убие. Само че можеше и Лизи да успее да убие Малора. Малкият му безстрашен воин беше готова на всичко, дори и да остави изхода в ръцете на хората.
– Не бих разчитал много на тях. – каза тихо Сам.
– Ще се наложи да се съглася с него. – потвърди с въздишка Тамеш: – Трябва да разчитаме на това, с което разполагаме и да изградим план.
– Страшниците са тук. Поне онзи отряд, който ме намери в Рива. – каза Лизи и направи гримаса. – Може би ще е добре да ги открием и да говорим с тях.
– Не. – отсече Сам.
Елизабет стисна леко ръката му и се усмихна криво.
– И аз не съм очарована от идеята, но ще ни е нужна всяка помощ, която успеем да намерим. Може би те ще знаят за някакъв метод, който да попречи на очарованието.
– Съгласен съм. – каза Тамеш. – Ще дойда с вас. Доколкото знам, не сте в особено добри отношения с тях. Ще ви трябва… гарант.
Елизабет кимна.
– Ще сме благодарни.
Сам изсумтя недоволно. Не му харесваше да си имат взeмане-даване със страшниците и особено много не искаше да води Лизи при тях. Стигаха й останалите опасности.
– След като изяснихме всички важни точки и факта, че Казра не одобрява плана ни, предлагам да преминем към осъществяването му. – заключи Тамеш.
– Ще намеря къде са. Имам няколко идеи. – каза Чарли. – Предполагам, че срещата ще се състои след… – спря се, преди да каже „след погребението“, но тъгата пак докосна лицата на далширите. – След няколко дни?
– След няколко дни ще е добре. – потвърди му Тамеш и се изправи, подавайки ръка на сестра си, за да й помогне. – Ще чакам новини и… Чарлс, достави ги лично на мен или Рамая, ако можеш.
Мошеникът изпъчи гърди, видимо готов да обяви, че все пак е Чарли Флетчър. После изведнъж ентусиазмът му да се хвали поувехна, когато се сети, че може би не е добра идея да признава, че може да проникне незабелязан в замъка.
– Ъм… ще изпратим гарван?
– Или джирд. – добави Сам, което предизвика лека усмивка да се появи на устните на Рамая.
– Добре. – съгласи се Тамеш и тръгна към вратата, но направи само крачка, преди да се спре и да се обърне към тях: – За малко да забравя. В градината ви има труп.
– Знам. – отвърнаха Лизи и Сам в един глас.
Тамеш повдигна вежда въпросително, преди да реши, че явно е съвсем в реда на нещата.
– Ще чакам новини.
Елизабет и Рамая се прегърнаха за довиждане и си обещаха да си пишат по гарван или джирд. На Лизи й се искаше да може да й предложи да бъде до нея по време на погребението, но не само се съмняваше дали някой ще я допусне сред имперското семейство, особено на такъв ден, но и не беше момента да демонстрира подобна близост с далширата. Надяваше се съвсем скоро да нямат нужда да се крият по този начин, но до тогава Елизабет просто щеше да се радва, че след всичко, което бе скрила, Рамая все още иска да й бъде приятелка.
Хирса, от своя страна, само й кимна отсечено. В погледът му се четеше презрение. Разочарование. Лизи му се усмихна, отказвайки да се чувства зле, защото иска да защити онези, на които държи, и другите, които можеха да станат поредните невинни жертви. Нямаше за какво да съжалява, освен може би, че нямаше лично да сложи край на Иснани.



Моля последвайте Лизи тук: 

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leslieshay
Категория: Изкуство
Прочетен: 117814
Постинги: 369
Коментари: 7
Гласове: 171
Календар
«  Ноември, 2022  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930